Читаем Капитан Кайман полностью

— Да. Но преди това е бил корабът, от който са се страхували най-много от Гренландия та чак до далечните южни острови. Или не сте чували никога за капитан Кайман?

— Как да не съм чувал? Може би съм чувал повече от вас. Само че не можех да си спомня добре откъде познавам това име „L’Horrible“. Но сега се сетих. Този кораб беше пленен по време на един курс, когато пренасяше черни роби. Екипажът му беше избесен по рейте, а капитан Кайман… а-а-а… какво стана с него?

— Не е бил на борда, поне така казаха. Но оттогава не се чу нищо повече за този пират. Или си е извадил поука от случилото се, или все пак е бил на борда и е бил убит в битката, или пък са го обесили заедно с обикновените моряци.

— Ако е така, получил си е заслуженото! И така, довечера при мадам Вулетр! Ще дойда да ви взема, лейтенанте, съгласен ли сте?

— Тази чест ще…

— Pshaw, само ви моля да ми разрешите да поразгледам чудесния ви кораб, преди да се отправим с лодката към брега.

Докато двамата разговаряха, към кея се беше спуснал с бавна крачка един човек, който, изглежда, бе свикнал сам да разполага с времето си. Едва достигаше среден ръст, но беше строен и носеше облеклото на златотърсач, идващ от мините, за да си отпочине от тежката работа и да се поогледа из града. Широкополата му изпомачкана шапка бе нахлупена ниско над челото, но не успяваше да закрие големия грозен червен белег, който започваше от едното му ухо, минаваше през цялата му страна и стигаше до носа. Който го погледнеше, изтръпваше и отвръщаше глава от това отблъскващо лице. Човекът го забелязваше много добре, но, изглежда, не се ядосваше. Дори и забележките, направени на висок глас, не можеха да смутят душевното му спокойствие.

Сега той се спря и погледът му обходи рейда.

— Още един е хвърлил котва — промърмори той, — ветроход и както изглежда, не е построен лошо. Само ако… — Той прекъсна внезапно монолога си и засенчи очите си с ръка, за да може да вижда по-добре. — Sacre nom du dieu, това е… това е той, това е „L’Horrible“. Най-после, най-после го виждам отново и… все пак твърде далеч е от брега, възможно е и да се лъжа. Но трябва да се уверя!

Той слезе по няколко стъпала, пред които се поклащаха голям брой лодки, и скочи в една от тях.

— Накъде? — попита го собственикът й, който се печеше на слънце върху скамейката за гребци.

Пътникът посочи небрежно към рейда и отвърна:

— На разходка!

— За колко време?

— Колкото ми се иска.

— А можеш ли да платиш? — при този въпрос той огледа пътника си не твърде доверчиво.

— След пътуването плащам със суха пара, преди пътуването плащам със здравите си юмруци. Избирай си!

— Хм, хм — промърмори лодкарят, очевидно посплашен от застрашителните пламъчета в очите на непознатия, — посягай с десетте си пръста накъдето поискаш, само не към лицето ми.

Можеш ли да се справиш с кормилото?

Отговорът бе кратко кимване, след което лодката бе развързана и те затърсиха път към свободните води в пристанището измежду хаоса от плавателни съдове с всякаква форма и големина.

Непознатият умееше да се справя с кормилото рядко добре — лодкарят успя да установи това още при първите удари на веслата. Изглежда, че той нямаше определена цел. След като заобиколи в широка дъга бронирания кораб и „L’Horrible“, той върна лодката обратно на мястото й, като заплати пътуването си по начин, който никак не отговаряше на външния му вид.

— Той е — въздъхна непознатият с облекчение, докато изкачваше стъпалата. — Сега мадам Вулетр ще трябва да изчезне така, както по-рано изчезна мис Адмирал. Но да вървя в кръчмата!

Той насочи стъпките си към онази част на града, където най-съмнителните и тъмни личности водеха мизерното си и често престъпно съществуване. При това трябваше да мине през цял лабиринт от тесни улички, където къщите едва ли заслужаваха името си. Занемарените, осеяни с ями улички представляваха, особено нощно време, опасен терен, където всеки можеше да си счупи врата, а колибите, бараките и палатките наоколо приличаха по-скоро на някой цигански катун, разхвърлян в безпорядък, отколкото на квартал на уреден град, където мощната ръка на полицията бе задължена да отстранява всички вредни и подозрителни елементи или поне да ги държи под строг контрол.

Най-сетне той се спря пред продълговата дъсчена барака, над чиято врата имаше надпис, изписан с тебешир: „Taverne of fine brandy641. Пред и зад надписа имаше по една бутилка бренди, изрисувана върху напуканите дъски също така с тебешир. Той влезе вътре.

Дългото помещение беше пълно с посетители, по лицата на които можеше да се разбере, че не спадат към кръговете на обществото, претендиращи за названието ^gentlemanlike“. Неописуеми алкохолни изпарения и тютюнев дим буквално блъснаха в лицето влизащия човек, а шумът, който цареше вътре, изглежда, произхождаше по-скоро от животински гърла, отколкото от човешки.

Човекът с червения белег не се смути ни най-малко от тези неприятни обстоятелства. Приближи се до тезгяха и се обърна към настанилия се зад него кръчмар:

— Тук ли е Дългия Том, мастър?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза