Капитан Кайман

За Пит Холбърс бяха необходими само няколко крачки, за да се озове до него. Дик Хамърдъл измъкна револвера си едва сега и изстреля всички куршуми от него, за да си проправи път, след което се затича към насипа. Вече почти го беше прехвърлил, когато се спъна, преметна се презглава и се отърколи по отвъдната страна на насипа право в краката на Дедли-гън. Скочи отново на крака и заразглежда предмета, който държеше в ръка. Беше паднал върху него, сграбчил го бе неволно и го беше задържал. Приличаше на стара цепеница.

— Пушкалото ми, наистина, моето пушкало, което бях захвърлил преди малко! Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, старий Куне? — извика той зарадвано.

— Щом ти мислиш, Дик, че е добре да…

Не можа да довърши изречението си, защото огелаласите ги бяха последвали и битката започна отново. Огнените езици осветяваха и терена зад железопътния насип, като разкриваха една сцена, която, изглежда, щеше да завърши с гибелта на белите. Вече предводителят им се канеше да ги посъветва да потърсят спасение в тъмнината, когато в гръб на индианците се разнесоха изстрели и между тях се врязаха група мъже, размахвайки високо вдигнатите си оръжия.

Това беше Винету със своя отряд.

Тъй като тъмнината не му беше позволила да открие някакви следи, неговото търсене на предполагаемата засада не бе имало успех. След като бе забелязал пламъците и заключил, че присъствието му на мястото на бойните действия е необходимо, той беше побързал да се върне и сега водеше в последния момент подкрепления, решителни за изхода на битката.

Сред най-гъстата тълпа от сражаващи се хора стоеше Мато-си, вождът на племето огелала. Яката му широкоплещеста фигура бе облечена в обикновена, светла, щавена ловна риза, която беше изпръскана цялата в кръв; над гърба му се спускаше кожа от прериен вълк, черепът на който красеше главата му. В лявата си ръка държеше извит щит от бизонска кожа, а десницата му въртеше томахока; щом големите му, тъмни и проницателни очи се спираха на някого с изгаряща омраза, в следващия миг той получаваше унищожителен удар и падаше мъртъв на земята.

Той вече си беше помислил, че печели битката, и сам беше дал знак за подемане на триумфалните крясъци, когато се появи Винету. Мато-си се обърна и го съзря.

— Винету, пимо, кучето! — извика той. Очите му запламтяха от дива, смъртна омраза, но вдигнатият му крак се поколеба, а ръката му, приготвила бойната секира за хвърляне, се отпусна. Като че ли видът на неприятеля скова храбростта му и го лиши от толкова необходимата предпазливост и присъствие на духа.

Винету също го забеляза и отвърна:

— Мато-си, жабата огелала!

Стройното му, пъргаво и при това толкова силно тяло потъна в тълпата на сражаващите се като във вода, за да се изправи след няколко секунди тъкмо пред Мато-си. Двамата замахнаха едновременно, за да нанесат смъртоносния удар. Двете секири се срещнаха шумно и томахокът на Мато-си изхвръкна строшен от ръката му. Той се обърна светкавично и с големи скокове си запробива път за бягство.

— Мато-си! — извика Винету, без да се помръдне от мястото си. — Нима кучето на огелаласите се е превърнало в страхлива кучка, та бяга така от Винету, апача? Устата на земята трябва да изпие кръвта му, а ноктите на лешояда да разкъсат сърцето и тялото му!

На това предизвикателство противникът му не можеше да не отговори. Той се обърна и се втурна към неприятеля си.

— Винету, слуга на бледоликите! Тук е Мато-си, вождът на огелаласите! Той убива мечката и поваля бизона, догонва елена и смачква главата на змията. Никой още не му е устоял и сега той ще вземе живота на Винету, страхливото куче!

Като изтръгна томахока от ръцете на един от своите хора, той се нахвърли върху апача, който го очакваше прав. Погледите на двамата силни мъже се впиха един в друг с желание за мъст; томахокът на Мато-си се завъртя бързо около главата му, след което се спусна надолу със страхотна сила. Винету отрази ловко удара. Като замахна с оръжието си, той се накани да отвърне на удара, но почувства, че някой го сграбчи изотзад и му попречи. Двама огелаласи се бяха нахвърлили върху него. Той се извърна светкавично, неприятелите му се строполиха на земята под неговите удари, но в това време над главата му отново се извиси томахокът на Мато-си.

Дедли-гън беше забелязал, че приятелят му се намира в опасност. Като разблъска настрани индианците като тръстики, той със скокове си проправи път между тях, сграбчи с двете си ръце предводителя им за врата и кръста, вдигна го високо във въздуха и го запрати със страшна сила на земята. Веднага коленичи над загубилия съзнание индианец и заби ножа си в гърдите му. Щом огелаласите видяха смъртта на вожда си, нададоха ужасен рев и обърнаха гръб в бягство.

Дик Хамърдъл се озова отново до Пит Холбърс; сега двамата неразделни приятели се опитваха да попречат на бягството на огелаласите.

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли ги как тичат, а? -извика Хамърдъл.

— Хм, ако ти мислиш така, Дик, тогава ги виждам!