Капитан Кайман

— Дали мисля така, или не, е все едно, но ми се иска… zounds, Пит, я го виж онзи хубавец, дето иска да се измъкне между двамината от Джърмани! Опа, очистиха го!

По-скоро като се търкаляше, отколкото като тичаше, той забърза към мястото, където няколко индианци се мъчеха да минат покрай двамата немци, които се опитваха да ги задържат. Холбърс го последва. Нахвърлиха се върху червенокожите и ги повалиха с прикладите си.

За кратко време бе извоювана окончателната победа и неприятелите, които не лежаха на земята убити или ранени, избягаха. На източния хоризонт се появи приближаващата светлина на локомотива. Огнярят беше забелязал сиянието на огъня, беше го счел за уговорения знак и бе потеглил бавно с влака.

Инженерът, който се беше бил в отряда на Винету, се приближи сега до апача и го попита:

— Ти ли си Винету?

Индианецът кимна утвърдително с глава.

— Нашето спасение се дължи на теб. Ще напиша доклад, който ще отиде нагоре, чак до президента. Тогава възнаграждението няма да се забави.

— Апачът няма нужда от награда. Той обича всички добри хора и ръката му го подкрепя в борбата. Той е силен и богат, по-богат от Великия баща на бледоликите. Не се нуждае нито от злато, нито от сребро, нито от имот, нито от стоки. Той не взема, а раздава. Хау!

Влакът спря пред разрушените релси.

— Дявол да го вземе, сър — извика скочилият от локомотива огняр на своя началник, — трябва да сте имали голяма работа тук. Бога ми, било е цяла касапница!

— Имаш право, горещо беше тази вечер и аз получих малка дупчица тук, както можеш да видиш. Но сега преди всичко сваляй инструментите да оправим релсите, та час по-скоро да можем да продължим! Погрижи се за това! Аз ще огледам нашите загуби.

Той се накани да се отдалечи, когато съвсем близо до него измежду високата трева край насипа светкавично се изправи тъмна човешка фигура и се втурна край него. Беше един от огелаласите, който досега не беше намерил удобен случай да избяга и се беше скрил, за да изчака благоприятен момент.

Работникът, останал да пази конете, беше последвал естествено влака и сега беше спрял с животните близо до вагоните. Индианецът се завтече към него, понеже конете му даваха надежда за спасение, изтръгна от ръката му поводите на един от тях, скочи в седлото и се накани да препусне.

Хамърдъл беше забелязал бягащата фигура на червенокожия още в първия миг. Той извика на неразделния си приятел:

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли как бяга червенокожият? По дяволите, отива към конете!

— Ако мислиш, Дик, че ще пипне един от тях, то аз нямам нищо против, защото човекът, който ги държи, ми изглежда твърде зелен.

— Дали изглежда зелен, или не, е все едно, защото… Пит Холбърс, виж — той му изтръгна поводите от ръката и скача на коня, той… good lack, ами това е кобилата ми, нея възседна! Е, момчето ми, това е най-умното хрумване през целия ти живот, защото сега ще имаш щастието да си поговориш с карабината ми!

Индианецът наистина се беше хвърлил върху старата кобила и заби петите си в хълбоците й, за да изчезне колкото може по-бързо. Обаче си беше направил криво сметката, защото Дик Хамърдъл пъхна в уста свития си показалец и изсвири пронизително. Послушното животно веднага се извъртя и се понесе в галоп право към господаря си въпреки всички усилия на индианеца. Сиусът не видя никакъв друг начин за спасение, освен овреме да скочи, обаче дебелият трапер вдигна карабината си, изстрелът изтрещя и индианецът се строполи на земята с куршум в главата.

— Видя ли, Пит Холбърс, какво добро добиче е кобилата ми? Иска ми се да знам дали и без нея щеше така щастливо да отиде в своите Вечни ловни полета. Какво ще кажеш ти?

— Нямам нищо против, Дик, ако мислиш, че си е избрал правия път. Няма ли да вземеш скалпа му?

— Дали ще го взема, или не, е все едно, но непременно трябва да бъде свален!

За да стигне до падналия червенокож, той трябваше да мине покрай двамата немци, които стояха един до друг и си почиваха от напрежението на битката.

— Капитане, да не се казвам Марк Летрие, ако това не беше касапница, каквато може да се преживее само в Дивия запад! — Тези думи бяха изговорени на френски, но траперът се беше вживял твърде много в току-що случилото се, за да им обърне повече внимание в момента.

След като беше взел скалпа на убития и се върна отново до спрелия влак, той видя Дедли-гън, застанал близо до двамата немци.

— Дик Хамърдъл — попита го той, — не беше ли срещнал тези двама немски джентълмени при мастър Уинкли?

— Well, така е, кърнъл.

" Държаха се добре и ти правят чест. Но защо си ги взел със себе си? Нали знаеш, че не обичам да виждам между нас нови физиономии.

— All right, сър, но единият от тях, Хайнрих Мертенс, каза, че си му бил чичо.

— Негов чичо ли? Да не си полудял?

— Хм, дали съм полудял, или не, е все едно, но малко се поспречкахме и острието на ножа ми беше вече опряло в гърлото му, когато заяви, че едва ли ще бъдеш благодарен, ако стоманата понавлезе малко по-дълбочко под кожата му. Разбери се сам с него, кърнъл!

Прочутият tracker се приближи към немците и попита: