Капитан Кайман

— Немци ли? Хм, дали сте китайци, или великотурци, е все едно, но тъй като сте немци от Джърмани отвъд океана, това е по-приятно за мен, а за вас по-добре, защото немците са мъже на място, познавам ги и съм срещал някои от тях, които така добре държаха карабината, че улучваха бизоните точно в окото. И така, хора, напред! Трябва да си плюем здравата на петите!

Четиримата мъже излязоха навън. Хамърдъл пъхна пръсти в устата си и изсвири продължително и силно, след което иззад оградата се появиха в тръс два оседлани коня.

— Така, животните са тук. Да се мятаме на тях и да тръгваме, мастър Мертенс и… Да, а ти как се казваше? — попита той другия.

— Казвам се Петер Волф — отвърна той.

— Петер Волф? Дяволски злощастно име! Наистина, все едно е дали ще се казваш Джон или Тим, или, да речем, Бил, ала Петер Волф, това име може да ти изкълчи езика и да ти размести всички зъби. Е, добре, качвайте се, да прекосим гората и да излезем после в прерията!

— Но къде отиде индианецът? — попита Мертенс.

— Апачът ли? Накъде е отишъл е все едно. Той най-напред знае накъде трябва да върви, а аз залагам кобилата си срещу някой козел, че ще го срещнем пак точно там, където той смята, че е най-добре, и където ще имаме най-голяма нужда от него.

Предложеният бас щеше да си има и своята весела страна, защото едва ли някой би проявил готовност да заложи един хубав, добре охранен козел срещу старата му кобила с твърди стави, която във всеки случай мъкнеше на кокалестия си гръб значителен брой годинки и приличаше по-скоро на някакъв мелез между коза и магаре, отколкото на свестен кон. Главата й беше несъразмерно голяма и дебела, за опашка не можеше вече да става дума, защото там, където по-рано е висяла може би буйна и гъста опашка, сега стърчеше само едно късо, кокалесто чуканче, по което дори и с помощта на микроскоп не можеха да се открият следи от някакъв косъм. Гривата също така липсваше напълно. На нейно място се забелязваше мръсна и сплъстена ивица пух, който преминаваше от двете страни на врата във фитилеста и вълниста козина, покрила цялото й кокалесто тяло. По устните, които животното държеше с мъка затворени, можеше да се разбере, че горката кобила едва ли имаше вече зъби в устата си, а малките коварни очички навеждаха на предположението, че характерът й не беше особено благ.

Въпреки всичко само хората, незапознати със Запада, биха могли да се смеят на този Росинант. Този вид животни обикновено са служили на ездачите си вярно и храбро в продължение на двадесет, тридесет години в опасности и беди, в дъжд и вятър, в бури и сняг, в жега и суша, затова господарите им ги обикват и не могат да се решат лесно да ги заменят с друг кон, още повече че дори в напреднала възраст тези животни притежават ценни качества. Сигурно и Дик Хамърдъл знаеше много добре защо не е заменил досега кобилата си с някой млад и силен мустанг.

И Пит Холбърс нямаше особено хубав кон. Той седеше на един късокрак, дребен и дебел жребец, който беше толкова нисък, че невероятно дългите крака на ездача почти се влачеха по земята. Но въпреки значителния товар, движенията на животното бяха толкова леки и изящни, че несъмнено на него можеше да се разчита и при по-трудни обстоятелства.

Що се касае до конете на другите двама, явно беше, че те идваха от някоя спокойна ферма на Изтока и имаха за задача да докажат годността си в близко бъдеще.

Бързата езда през високата гора продължи до свечеряване. Тогава те достигнаха откритата прерия, която бе покрита с жълтите глави на слънчогледа и се разпростираше на всички страни като великолепен килим; широката необятна равнина се сливаше в далечината със сивкавия хоризонт.

Конете бяха почивали през деня и затова сега можеха да изминат още известно разстояние навътре в саваната, преди да спрат и да намерят място за нощен бивак. Едва когато звездите се появиха на небето, а последният слънчев лъч отдавна беше угаснал, Хамърдъл спря коня си.

— Стоп! — обади се той. — Тук свършва денят и ние можем малко да се поувием в одеялата си! Не си ли на това мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

Кун е употребимо съкращение от ракун, миеща мечка, и се използва от ловците охотно и често като обръщение с разнообразно значение.

— Щом ти смяташ така, Дик — отвърна, мърморейки, запитаният, като се оглеждаше енергично в далечината. — Но няма ли да е по-добре, ако изминем още една миля1 или три, или пет? При нашия кърнъл са по-необходими четири здрави ръце и две добри карабини, отколкото тук на тази ливада, където бръмчат бръмбари и нощни пеперуди ти гъделичкат носа, като че ли из целия свят няма нито един червенокож, когото можеш да пречукаш.

— Бръмбари или червенокожи е все едно, но ние имаме при нас двама души, които още не са свикнали със саваната, и трябва да им дадем възможност да си отдъхнат. Я виж само как тежко диша кафявият кон на Петер Волф — дяволски трудно име, -като че ли в гърлото му се излива целият Ниагарски водопад! А жълтеникавият кон, на който е увиснал Мертенс! Пот тече от него. И тъй, слизайте! На зазоряване продължаваме!