Капитан Кайман

Истинският трапер или скватер таи в себе си непреодолима неприязън към грижите, полагани за външността на каквото и да било. Лъскането на външните части на оръжията му е особено противно, защото за него ръждата е сигурен признак, че оръжието не се носи за украшение, а върши добра работа в битките и смъртната опасност. Там, където стойността на човека се определя от всичко друго, само не и от облеклото му, контешката външност крие у себе си един вид предизвикателство и не е нужен кой знае какъв повод, за да се разменят остри думи.

— Good day, мешърс! — поздрави новодошлият, като свали от рамото си двуцевната карабина, за да я изправи в ъгъла, нещо, което не би хрумнало на никой опитен уестман. И като се обърна към ханджията, който го оглеждаше с любопитно-подигравателен поглед, той попита: — Мога ли да говоря с уважаемия мастър Уинкли?

— Хм, може и самият аз да съм Уинкли! — отвърна запитаният небрежно.

— Може ли? — прозвуча този път гласът на другия обидено и остро. — Какво означава това?

— Това означава, че аз наистина съм мастър Уинкли, но понякога и не съм — просто както ми се прииска.

— Аха! А сега как ви се иска?

— Всичко зависи само от това, какво ще желаете от този мастър, сър!

— Най-напред нещо прилично за пийване за мене и този човек, а после искам да ви попитам и за някои сведения.

— Пиенето е подръка, взимайте! А и сведения ще ви дам, доколкото мога. Знам какво съм задължен да сторя за един джентълмен.

— Я оставете джентълмена настрана, Уинкли; такива хора едва ли имат някаква стойност из тези места! — каза заповеднически непознатият, като свали с недоволна гримаса чашата от устните си. — Въпросът ми се отнася до Дедли-гън.

— Дедли-гън ли? — попита ханджията изненадано. — Какво общо имате с него?

— Това си е моя работа, ако нямате нищо против! Чух, че понякога се навъртал при вас, а?

— Хм, и да, и не, сър. Вие си имате вашите работи, а аз моите. Щом не искате да отговорите на въпроса ми, тогава не можете да очаквате много и от мене. Ето тук седят хора, които също могат да ви кажат нещо. Сред тях има и двама, които познават много добре човека, за когото ме питате.

Той му обърна гръб и не желаеше повече да разговаря. Наказаният по този чисто американски начин се обърна спокойно към другите:

— Вярно ли е това, което твърди Уинкли? Никой не му отговори. Тогава той се обърна по малко по-умен начин към Пит Холбърс:

— Ще имате ли добрината да ми отговорите, мастър Мълчание?

— Слушайте, сър, името ми е Холбърс, Пит Холбърс, ако можете да го запомните. И триста души да попитате едновременно, пак никой няма да знае дали точно той трябва да ви отговори. Какво искате от Дедли-гън?

— Нищо, което може да му бъде неприятно. Казвам се Хайнрих Мертенс и идвам с моя приятел Петер Волф от Изтока, за да се поогледам малко из горите. Нуждая се от човек, на когото мога винаги да разчитам. За тази цел Дедли-гън е най-подходящият и затова питам накъде да тръгна, та да се срещна с него.

— Възможно е той да е най-подходящият, но дали ще е съгласен, това вече е друг въпрос. Не ми изглеждате на човек, който да е компания за него!

— Така ли смятате? Може да е така, а може и да не е. Е, хайде, казвайте дали можете и дали искате да ми съобщите нещо за него!

Холбърс се обърна бавно към ъгъла, където седеше онзи човек, който си беше останал спокойно на мястото при задаването на двамата непознати.

— Какво ще кажеш, Дик Хамърдъл?

Човекът бе седял досега с наклонена настрани глава, посветил цялото си съсредоточено внимание на съдържанието на чашата си, така че още изобщо не беше погледнал към новодошлите. Сега той се обърна и тикна шапката си към тила, като че ли искаше по този начин да даде необходимата свобода на мисловните си процеси, за да отговори по-разумно.

— Все едно е какво ще кажа. Нека намери нашия кърнъл! -каза той. После пак се обърна, за да съзерцава отново чашата си. Чернобрадият обаче не изглеждаше доволен от този кратък, оскъден отговор и се приближи към него.

— Кой е този кърнъл, мастър Хамърдъл? — попита той. Запитаният вдигна очи бавно и учудено.

— Все едно е кой е този кърнъл. Кърнъл означава полковник; Дедли-гън е наш предводител, следователно го наричаме кърнъл.

Чернобрадият не можа да не се усмихне на тази логика на трапера. Той сложи снизходително ръката си на рамото му и продължи:

— Само не се горещете, мастър! Когато питат някого, той трябва да отговори; така е навсякъде и не виждам защо да не е така и край Арканзас. Къде е предводителят ви?

— Все едно къде е. Ще отидете при него и точка по въпроса!

— Охо, човече, това не ми е достатъчно. Нали трябва да знам кога и как ще стане това!

Физиономията на Дик Хамърдъл придоби още по-учудено изражение от преди. Него ли принуждаваха да отговаря, свободния човек на саваната? В никакъв случай не можеше да позволи подобно нещо. Той вдигна чашата си, изпи я на един дъх, който като че ли нямаше намерение скоро да свършва, и най-после се изправи. Едва сега беше възможно да бъде огледан от глава до пети.