Кармила

В тези загадъчни настроения аз не я харесвах. Изпитвах странно и силно вълнение, което бе приятно, но от време на време примесено с неясно чувство на страх и отвращение. Не мислех нищо определено за нея докато траеха подобни сцени, но осъзнавах любовта прерастваща в обожание и едновременно в отвращение.

Знам, че това е парадокс, но не мога да направя друг опит за да обясня усещането си.

Сега аз пиша, след интервал от повече от десет години, с трепереща ръка, с объркан и ужасен спомен за някои случки и ситуации, изпитанието през които аз несъзнателно бях преминала. Въпреки всичко пиша с жив и много силен спомен за развитието на събитията в този разказ. Подозирам, че в живота на всички хора има някои емоционални моменти, в които нашите страсти са били най-диво и страшно разпалени, и за които между всички останали ние си спомняме най-слабо и неясно.

Понякога след момент на апатия, моята странна и красива придружителка хващаше ръката ми и я държеше с любещо притискане, повтарящо се многократно. Изчервяваше се леко, взирайки се в лицето ми с изморени и изгарящи очи, дишаше толкова бързо, че роклята й се повдигаше и смъкваше неспокойно. Беше като страстта на любовник и това ме притесняваше. Беше отвратително и същевременно непреодолимо. Със злораден поглед тя ме притегляше към себе си и горещите й устни обсипваха бузата ми с целувки. Тя прошепваше почти в ридание:

„Ти си моя, ти ЩЕ БЪДЕШ моя и ти и аз сме едно завинаги!“

След това се хвърляше назад в стола си, закриваше очи с малките си ръце и ме оставяше разтреперана.

„Свързани ли сме — често я питах аз, — какво искаш да кажеш с всичко това? Може би ти напомням някого, когото си обичала? Не трябва да правиш това, мразя го! Аз не те познавам, не познавам и себе си, когато ме гледаш и ми говориш по този начин!“

Тя въздишаше при тази моя сприхавост, след това се извръщаше и пущаше ръката ми.

Вземайки под внимание тези много странни прояви, аз напразно се опитвах да си дам някакво задоволително обяснение. Не бих могла да причисля поведението й към притворство или хитрост. Това бе несъмнено моментен изблик на потискани инстинкти и емоции.

Дали тя не беше, независимо от доброволното опровержение на нейната майка, обект на проявяваща се за кратко време лудост или тук имаше някакво прикриване, измама и история? Бях чела в старите книги разкази за подобни неща. А ако някой млад обожател се бе промъкнал в къщата с желанието да продължи ролята си под прикритие, подпомогнат от някоя умна стара авантюристка? Имаше много неща против тази хипотеза, колкото и интересна да бе тя за моето самолюбие.

В някои отношения навиците на моята гостенка бяха странни. Вероятно не толкова особени ако се иска мнението на градска дама, колкото ни се струваха на нас селските хора. Тя слизаше долу много късно, обикновено не преди един часа. Тогава изпиваше чаша какао, но не ядеше нищо. След това излизахме на разходка, която беше просто безцелна и тя почти веднага изглеждаше изтощена и или се завръщаше в замъка, или сядаше на една от пейките разположени тук-там сред дърветата. Това беше една физическа слабост, на която духа й противодействаше. Тя беше винаги оживена и много интелигентна събеседница. Понякога намекваше малко за собствения си дом или споменаваше някое приключение, ситуация или някой ранен спомен, който свидетелстваше за един народ със странни навици. Описваше обичаи, за който ние нищо не знаехме. От тези случайни намеци разбрах, че нейната родна страна бе много по-отдалечена отколкото предполагах отначало.

Един следобед, така както седяхме под дърветата, покрай нас премина погребение. Починало беше хубаво младо момиче, което бях често виждала — дъщеря на един от горските пазачи. Бедният човек вървеше бавно след ковчега на своята любима дъщеря. Тя бе неговото единствено дете и той изглеждаше много опечален. Селяни, вървящи по двойки се появиха след него и пееха погребален химн. Аз се изправих, за да изразя уважението си когато те минаваха и се присъединих към тяхното пеене. Моята придружителка ме дръпна малко грубо и аз се обърнах изненадана. Тя рязко каза:

— Не забелязваш ли колко неблагозвучно е това?

— Напротив, намирам го много приятно! — отговорих аз раздразнена, почувствувах се много неудобно, защото хората, които образуваха малката процесия можеха да забележат и разберат какво стана.

Аз продължих да пея, но бях отново прекъсната.

— Ще ми пробиеш ушите! — каза Кармила почти ядосано, запушвайки уши с малките си пръсти. — Освен това как можеш да казваш, че твоята религия и моята са еднакви? Вашите правила ме нараняват и аз мразя погребенията! Каква суматоха! Защо? Ти трябва да умреш, ВСЕКИ трябва да умре и всички са по-щастливи, когато това стане! Да се прибираме!

— Баща ми отиде със свещеника до гробището в двора на църквата. Помислих че знаеш, че тя трябва да бъде погребана днес!

— ТЯ? Не си затормозявам главата заради селяни! Не знам коя е тя — отговори Кармила с леко проблясване в хубавите си очи.