Читаем Керванът на робите полностью

— Значи е така, както си мислех — обърна се Шварц към Сивия. — Може би ще ни се удаде да се приближим до тях толкова, че да ни забележат едва когато се появим до борда им.

— В такъв случай ще заслужават само бой!

— Защо? Вниманието им е насочено само напред и понеже не могат да подозират, че ги преследваме, а и задното платно им пречи, няма да е никак чудно, ако не ни видят. Ето! Започва се! Връща се лодката с поста. Дано всичко мине добре! Рейс, вдигай платната и котвата!

Котвените вериги задрънчаха. Платната се издигнаха нагоре, вятърът ги изду и корабите потеглиха начело с дахабийето, след като взеха на борда завърналия се пост.

Шварц се изкачи горе при кормчията, където стоеше и капитанът. Дахабийето навлезе в завоя на реката и скоро видяха пред себе си пояса от ом суфах с преправения през него път. Хората на Абу ал Мот бяха разчистили този канал, през който в момента плаваха двата негови кораба. Палубите им не се виждаха, тъй като оставаха закрити от ниско спускащите се задни платна.

— Нито ний ги виждаме, нито пък те нас — каза Бащата на щъркела, който беше придружил Шварц. — Сега и аз вярвам, че без да ни забележат, ще се приближим до тях толкова, та да можем да се здрависаме. Хич не ми се ще да съм на тяхно място, когато ни зърнат и изтръпнат от ужас!

И на трите плавателни съда цареше мъртва тишина. Ако на двамина се наложеше да разговарят, правеха го шепнешком. Всяка битка се предхожда от подобна тревожна тишина. Но затова пък толкова по-шумно става после при започването на бойните действия.

Шварц бе издал заповед по възможност да не убиват Абу ал Мот и беше обещал съответно възнаграждение на онзи, който го залови жив и му го предаде. Ето защо всеки щеше да се стреми да спечели тази премия.

Сандалът и ногерът преминаха през открития канал, когато дахабийето навлезе в него. То бързо догонваше двата плавателни съда на Абу ал Мот, който едва сега разбра, че след малкото свободно от тръстика водно пространство, на пътя му отново се изпречваше нов пояс от ом суфах. По тази причина ловецът на роби нареди пак да свалят платната и да хвърлят котва. Пушейки, той седеше заедно със своите петима хомри, съучастници в неговите злодейства, които на времето след злощастното нападение при Извора на лъва успяха да избягат заедно с него. Тъкмо разговаряха за своя план как да връхлетят и накажат фелдфебела. Всяка минута им беше скъпа, а ето че гъстата тръстика отново им пречеше да продължат плаването! Наистина сред нея имаше тесен проход, но оттам можеше да мине само лодка, а не и по-голям плавателен съд. Носът на сандала бе насочен точно към този отвор и преди още котвата да се беше забила в речното дъно, корабът навлезе в тесния канал, чупейки и мачкайки тръстиката от двете си страни. Следващият го ногер обърна на дрейф вдясно от сандала и също спусна платна.

По този начин ловците на роби вече можеха да виждат какво става зад тях и ето че за свое учудване Абу ал Мот чу вика на рейса:

— Кораб зад нас! Едно дахабийе! Аллах ил Аллах, просто да не повярваш!

Абу ал Мот и неговите хомри наскачаха, за да видят толкова неочаквано появилия, се кораб. Не им бе възможно да забележат, че зад него идват и два ногера, понеже дахабийето напълно ги скриваше от очите им.

Когато Абу ал Мот хвърли поглед на приближаващия се плавателен съд, лицето му веднага пребледня.

— Kull miajiki wa schejatin — всички ангели и дяволи! — изплашено извика той, — та това е кралско дахабийе!

— Невъзможно! — обади се един от хомрите. — Откъде си толкова сигурен?

— Ти да не си сляп? Нима не виждаш отпред на носа герба с пирамидата и сфинкса? И в името на Аллах, на борда му има войници!

— Какво ли търсят тук?

— Откъде да знам? Във всеки случай дахабийето не ни засяга. Докато офицерът не знае, че аз съм Абу ал Мот, няма от какво да се страхуваме.

— Ако някой не те издаде!

— Че кой ще го направи? Вие няма, нухрите също няма, защото иначе ще бъдат заловени като мои хора, а и моряците няма да ме издадат, тъй като им плащам добре. И така струва ми се че… Аллах акбар! Зад дахабийето идва още един кораб, а на всичко отгоре виждам дори и трети! Два ногера! Но това е вече истинска амара.207

— Остави ги! Нали ти самият каза, че не ни засягат.

— Казах го, но… но… небеса и пъкъл! Би трябвало страшно да се лъжа, ако все пак цялата работа не засяга мен! Тези два ногера ми са много добре познати. Те са собственост на моя смъртен враг Хасаб Мурат от серибата Мадунга. Как ли този ловец на роби е попаднал в компанията на един правителствен кораб? Да не би да са го изненадали по време на някой газуах и да са му взели ногерите? Неговите хора ме познават и ще ме издадат!

— Ами скрий се тогава!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза