Читаем Керванът на робите полностью

Когато наемаше сандала, рейсът беше отказал да му отстъпи каютата, тоест покритото помещение на кърмата на кораба. Ето защо на самия нос за Абу ал Мот бе направена от дъски друга каюта, която по време на плаването той разделяше с хомрите. В този момент ловецът на роби ги поведе натам. След като влязоха в нея той сложи резето на вратата и каза:

— Трябва да бягаме, но нухрите не бива да научат нищо за намеренията ни, защото ще се втурнат насам, ще привлекат вниманието на враговете ми върху нас и ще направят бягството ни невъзможно.

— Да, трябва бързо да бягаме — отговори му един от хомрите. — Но как? Не виждам никакъв път за бягство.

— Но аз знам един, единственият, който съществува. Нима забравихте, че една от нашите лодки виси тук отстрани на носа? Неприятелите ни не могат да я забележат, защото от тази страна е на котва нашият ногер и я скрива от погледите им.

— Знам, че тя е тук, но не можем да се спуснем в нея! Понечим ли да се прехвърлим през борда, веднага ще ни застрелят.

— Тогава просто няма да се спускаме от борда. Нима тук не разполагаме с kadduhm, balta, а и с една firra’a208? Стените на сандала, които са над водата, са направени само от тънки дъски и лесно може да се пробият. Никой няма да ни види, когато се качваме в лодката.

— Но пък после, започнем ли да гребем, ще ни забележат и заловят!

— Няма. Нали видя, че носът на сандала се вряза в тръстиката и то точно там, откъдето започва тесният открит канал. От там ще избягаме. Пригответе си нещата, защото всичко трябва да стане много бързо! А сега грабвайте секирите!

Самият той взе брадвата и я заби в тънките дъски така, че още при втория удар ги проби. Двама от хомрите му помогнаха със секирите и след не повече от минута-две се образува достатъчно голям отвор, за да премине през него човек. Дупката се намираше близо над ватерлинията.

Абу ал Мот се надвеси навън, улови въжето, на което висеше лодката, и я придърпа. После се измъкна и влезе в нея. Един от хомрите го последва. Останалите четирима подадоха най-напред вещите, които не искаха да изоставят, а след това и те се присъединиха към тях.

Лодката имаше шест гребла. Развързаха я от въжето. Хомрите взеха греблата и бавно започнаха да я тикат напред между корабната стена и тръстиката, докато най-сетне се озоваха в свободни води. Абу ал Мот седеше при кормилото, за да управлява малкия плавателен съд.

— Засега всичко върви добре — каза той. — Но вече става опасно. Щом се отблъснем от сандала и навлезем в открития канал, от дахабийето ще ни видят и ще стрелят по нас. Затова въртете греблата колкото можете по-здраво, та да излезем по-скоро от обсега на куршумите им. А сега напред! Аллах да ни закриля и дано погуби враговете ни!

Хомрите потопиха греблата във водата, изведнъж ги натиснаха и лодката излетя иззад носа на сандала и се втурна в канала.

Благодарение на изстрелите, които все още се разнасяха от всички страни, нухрите, скрили се в сандала, не чуха или пък не обърнаха внимание на ударите на брадвата и секирите. Те не подозираха, че техният предводител се кани да ги зареже най-вероломно. Гласът на Шварц бе този, който им обърна внимание, че Абу ал Мот ги изоставяше на произвола на съдбата.

Немецът се беше изкачил горе при въртящото се оръдие, за да пробие с няколко снаряда неприятелските кораби под ватерлинията и така да принуди екипажите им да се предадат. Погледът му съвсем случайно попадна не там, където трябваше да насочи дулото, и тогава забеляза лодката, която тъкмо в този миг изскочи иззад носа на сандала и се стрелна в тесния канал сред тръстиката. Шварц незабавно схвана как стояха нещата и побърза да зареди. Също тъй светкавично му мина мисълта, че ако първият му изстрел не улучи, с втория едва ли ще достигне лодката. Затова с все сила той извика към брега:

— Е-хей, Хасаб Мурат! Ей там бяга Абу ал Мот с една лодка. Тичай с твоите хора нагоре по брега и го застреляй заедно с хомрите му. Не го щади повече!

Хасаб Мурат чу и разбра думите му. Всички видяха как хукна с войниците си нагоре по брега.

Но това не бе достатъчно за Шварц. Той подвикна на Сина на верността:

— Абд ас Сир, бързо с твоите хора във вашата лодка! Минете покрай сандала и гонете бегълците! Щефан Ускар вземи пет добри стрелци и също слизай в лодката. Настигнете ли Абу ал Мот, доведете ми го жив или мъртъв! Ако видите че го изпускате, поне го подгонете към десния бряг и се опитайте да се докопате до лодката му. Бързо, тръгвайте, бързо!

Лодката на ниям-ниямите висеше отстрани на дахабийето. Чернокожите наскачаха в нея начело със Сина на тайната. Словакът незабавно ги последва заедно с определения брой войници, които беше събрал.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза