Читаем Керванът на робите полностью

В този миг, като отговор на нападението от страна на Абу ал Мот и нухрите, прозвуча командата на капитана. Хората му се изправиха и започнаха да стрелят. Както можеше да се види и чуе, постигнаха значителен успех. Мнозина от неприятелите им паднаха, но останалите закрещяха от ярост и войнствена настървеност.

Ето че Шварц отново се изправи. Щом Абу ал Мот го видя, веднага се прицели, натисна спусъка и същевременно извика:

— На ти! Този път сигурно ще умреш!

Но от острото и тренирано око на Шварц не убягна почти незабележимото движение на натискащия спусъка пръст. Немецът бързо се извъртя настрани и пак остана невредим, после трескаво смъкна рогозките и в отговор извика:

— Аз обаче ще улуча толкова по-сигурно, но не теб, защото трябва да те заловя жив!

Шварц пусна в действие „максимката“ и последствията бяха такива, че от ужас Абу ал Мот остана като вцепенен. Мъртви и ранени нухри рухнаха по палубата. Всичко живо завика, закрещя и зарева. Снарядите обсипаха не само сандала, но и ногера. На всичко отгоре и артилеристите при въртящото се оръдие го накараха да заговори, а и отзад, от двата ногера на серибата Мадунга, затрещяха изстрели.

Най-сетне Абу ал Мот разбра, че на тези два плавателни съда не се намират пленници. А и да искаше да остане на старото си мнение, това бе вече напълно невъзможно, защото тъкмо оттам се разнесе силен стържещ глас, който му беше много добре познат:

— Каква отлична стрелба, великолепно! Само така! О, мъже, о, герои, о, храбреци! Бързо зареждайте, бързо и му дайте да се разбере! Дано Аллах прокълне този Абу ал Мот. Стреляйте, стреляйте, страхливки, мързеливци, негодници такива!

— Ал Шахар, Хъркача! — извика Абу ал Мот на хомрите, насъбрали се около него. — Хасаб Мурат, този син на крастава кучка се е съюзил с чужденеца и войниците. Стреляйте, стреляйте! Целете се в офицера и християнското псе!

Но те не успяха да улучат двамата мъже, защото капитанът стоеше на безопасно място зад мачтата, а Шварц отново се беше привел, за да зареди „максимката“. Също и артилеристите зад въртящото се оръдие, които изстрелваха снаряд подир снаряд, се бяха прикрили зад избутаната напред „къщичка“ на оръдието и понеже тя беше обкована отвътре с желязна ламарина, им служеше като броня, от която отскачаха всички куршуми.

Вторият залп на „максимката“ бе още по-унищожителен и от първия. Нухрите, които отначало бяха толкова войнствено настроени, захвърлиха оръжията си и се изпокриха във вътрешността на корабите. Абу ал Мот разбра, че е невъзможно да устои на противника. Той дори не биваше повече да стреля. Налагаше се да използва малкото останали му муниции не за защита, защото тя щеше да е безполезна, а за спасяването си. Затова той подвикна на нухрите:

— Бързо в лодките и давайте към брега! Пътят дотам е все още свободен!

Заповедта на Абу ал Мот щеше незабавно да бъде изпълнена, ако веднага след като тъмнокожите нухри се хвърлиха да се спускат в лодките, откъм брега, смятан от Абу ал Мот за свободен от неприятели, не затрещяха изстрелите на стоте войници на Хасаб Мурат.

До този миг асакерите се бяха крили зад храсталаците. Сега обаче се показаха, за да ги видят. Хасаб Мурат размаха пушката си и извика:

— Ела насам, Абу ал Мот, ела насам! Ще те посрещнем най-тържествено, защото те обичаме. Познаваш ли ме, воняща хиено? Ела само, ела, да ти одера кожата на живо!

Абу ал Мот видя, че и този път е заварден. Отляво бе дахабийето, отдясно — войниците, заели позиция по брега, зад гърба му се намираха ногерите, а пред него — непроходимата тръстика. Непроходима за неговия сандал, но не и за някоя лодка. Последното обстоятелство му предлагаше единственият път за спасение.

— Виждате, че сме обградени и сме изправени срещу такава превъзхождаща ни сила, че неминуемо ще претърпим поражение — обърна се той към петимата хомри, които все още също бяха невредими, защото стояха до него, по когото никой не стреляше, тъй като Шварц искаше да го залови жив. — Елате с мен в каютата!

Битката съвсем не беше приключила. Вярно, че оръдието и „максимката“ мълчаха, защото не можеха да имат вече особен успех, понеже нухрите се бяха изпокрили, Обаче наемниците на Абу ал Мот все още продължаваха от прикритията си да изпращат стрели и щом някой от тях покажеше, макар за миг, глава или някоя друга част на тялото си, веднага от всички страни към съответното място се посипваха куршумите на асакерите.

Най-важното беше да не позволят на нухрите да се спуснат в лодките си, една задача, която никак не беше трудна. Те трябваше да разберат безнадеждността на положението си и час по-скоро да се предадат заедно с двата кораба и Абу ал Мот.

Ловецът на роби знаеше много добре какво го очаква. Трябваше да бяга и то колкото може по-бързо, защото виждаше, че му остават само броени минути.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза