Читаем Керванът на робите полностью

— Няма да има полза, защото офицерът ще дойде на борда ни и всичко ще претърси. Ще отричам, докато мога, а после ще се защитаваме. Пригответе се за битка! Ето вижте, дахабийето е вече тук. Кани се да хвърли котва вляво от нас, а зад нас спират ногерите. В случай на нужда все още ни остава открит пътя за спасение към другия бряг, до който се намираме достатъчно близо. Аз ще отговарям на въпросите им. Кажете на нухрите да бъдат готови! По дяволите, защо имаме толкова малко огнестрелни оръжия и почти никакъв барут!

Дахабийето се намираше от ляво на сандала. То хвърли котва на около четиридесет крачки от него и течението го отнесе малко назад, колкото позволяваше корабната верига, тъй че правителственият плавателен съд не се озова борд до борд със сандала, а спря съвсем близо зад него. Така хората на Шварц имаха възможност да обстрелват както палубата му, тъй и палубата на ногера. Положението бе следното: Най-отпред, врязал нос в гъстата тръстика, се намираше сандалът, а близо до него по-малкият ногер. Отстрани на тези два плавателни съда, на около половин корабна дължина по-назад, стоеше дахабийето. Зад трите кораба бяха двата ногера от Мадунга и то толкова наблизо, че куршумите на пушките сигурно щяха да достигнат целта си.

Шварц беше седнал зад „максимката“ така, че да не могат да го видят от палубата на сандала. До рейса стоеше капитанът от Фашода, който се канеше пръв да говори. Той започна със следния въпрос:

— Какъв е този сандал, а също и ногерът? Чия собственост са тези два кораба?

— Мои са — отговори Абу ал Мот, който стоеше в самия край на палубата и със задоволство наблюдаваше войнственото поведение на своите нухри.

— Кой си ти? — продължи да разпитва капитанът.

— Казвам се Юсуф Халам и съм търговец.

— С какво търгуваш?

— С най-различни стоки.

— Откъде идваш?

— От Уау.

— А накъде си тръгнал?

— Нагоре по реката, за да търгувам.

— Човече, струва ми се, че лъжеш!

— Аллах да просветли слуха ти! Казах ти истината. Ако не си я чул, виновни са само ушите ти. Чуваш не това, което ти говорят!

— Не се подигравай, познавам те!

— А аз никога не съм те виждал!

— Ти си Абу ал Мот, ловецът на роби!

— Тогава нека Аллах просветли и очите ти, защото виждаш неща и хора, каквито изобщо няма тук!

— Виждам много добре. Виждам дори петимата мъже зад гърба ти. Не са ли от племето на хомрите, от което е и Абу ал Мот?

— Не. И те са търговци от Уау и пренасят стоките си с моите кораби.

— Не е вярно. Познавам и теб, и тях. Мюдюрът Али Ефенди Абу хамса Мия от Фашода ви праща много поздрави. Той ви търси и ми възложи задачата да ви отведа във Фашода.

— Тогава първо намери хората, които му трябват! Ние не сме.

— Вие сте. Или искаш да кажеш, че наистина не сте онези, които край Извора на лъва нападнаха един чуждестранен ефенди, за да го убият?

— Уаллах! Лошо става! — прошепна Абу ал Мот на своите хомри. — Ще се стигне до битка. Отбранявайте се добре! — А с висок глас отговори:

— Никога не сме ходили в онази местност и не сме си имали работа с никакъв ефенди!

— И с мен ли не сте си имали работа? — попита в същия миг Шварц, като се изправи и се показа да го видят.

От устата на Абу ал Мот се изтръгна люто проклятие. Ясно се видя как пребледня. Той съвсем не беше очаквал да срещне този чужденец тук, толкова далеч от Извора на лъва. И на всичко отгоре с три кораба и войници! Действително в момента не знаеше какво да отговори — дали да си признае или да отрича.

— Той е — обади се един от хомрите зад гърба му. — Но ние не се страхуваме. Двата ногера няма да ни направят нищо лошо. Та нали на тях са пленените хора на Хасаб Мурат, а с дахабийето сигурно все някак ще се справим!

Тези думи отново възвърнаха увереността и самообладанието на Абу ал Мот и когато Шварц повтори въпроса си, той гневно му подвикна:

— Да, с теб си имах работа, куче, с теб, внука на някакъв пес. Но този път няма да се отървеш! Върви в геената!

Той бързо вдигна пушката си, прицели се и натисна спусъка. Шварц мигновено клекна зад „максимката“ и куршумът изсвири над главата му.

— Огън! Стреляйте! — извика Абу ал Мот на хората си. — Застреляйте офицера!

Заповедта му бе изпълнена незабавно. На сандала се намираха двеста нухри, а на ногера — сто. Те виждаха, че на дахабийето има войници, които достигаха едва половината от техния брой, и затова бяха убедени в бързата си победа. Пушките на нухрите изгърмяха, а към дахабийето полетя също и облак от стрели и копия. Но войниците се бяха погрижили да си осигурят прикритие. Те залегнаха зад задната палуба, зад мачтите, зад сандъци, кошове и други предмети, изнесени предварително на палубата за тази цел. Само неколцина бяха леко ранени.

Шварц беше скрил главата и ръцете си под рогозките, с които бяха покрили „максимката“, за да я маскират. Той издърпа най-горната от тях малко настрани и насочи цевта. В същото време видя как Абу ал Мот го търсеше с двуцевката си в ръка, с която беше стрелял само веднъж. Вторият куршум трябваше да улучи целта си по-добре от първия.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза