Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Така или иначе, добраха се до полите на Планината, без да срещнат никаква опасност и без да видят друга следа от дракона освен опустошението, което бе причинил около бърлогата си. Планината лежеше пред тях — мрачна и смълчана, но все още далечна. Устроиха първия си лагер откъм западната страна на голямото южно разклонение, което завършваше с възвишение, наречено Гарвановия хълм. Там някога бе имало наблюдателен пост, но никой не посмя да се изкачи до него, защото беше много на открито.

Преди да тръгнат да търсят западните разклонения на Планината, където според картата се намираше тайната врата, с която свързваха всичките си надежди, Торин изпрати разузнавателна дружина да огледа местността на юг — към Главната порта. За целта той избра Балин, Фили, Кили и Билбо. И те тръгнаха под сивите смълчани скали към подножието на Гарвановия хълм. Там реката, след като правеше широк завой около долината на Дейл, стремително поемаше пътя си от Планината към езерото. Нейният пуст и скалист бряг се издигаше стръмно нагоре и като погледнаха от него през водите, които се пенеха и плискаха около множество големи, заоблени камъни, разузнавачите съзряха в обширна долина, заслонена от разклоненията на Планината, сивкавите развалини на някогашни къщи, кули и крепостни стени.

— Ето всичко, което е останало от Дейл — рече Балин. — В деня, когато отекнаха градските камбани, планинските склонове бяха покрити със зелени гори, а закътаната между тях долина беше китна и плодородна.

Докато изричаше тези думи, той гледаше мрачно и тъжно, защото заедно с Торин бе наблюдавал гибелната поява на дракона.

Четиримата разузнавачи не посмяха да продължат по-нататък към Портата, а предпазливо се приближиха до края на южното разклонение и оттам, скрити зад една канара, надникнаха към тъмния отвор, зейнал в една отвесна скала. От него избликваха водите на Тичащата река, а над тях се виеха черен дим и облаци пара. Нищо не помръдваше в тази пустош освен водите и изпаренията; от време на време само прелиташе по някоя зловеща черна врана и присъединяваше острия си крясък към монотонния шум от плискащата се между камъните вода. Балин потръпна.

— Хайде да се връщаме! — рече той. — Повече от това не можем да направим, пък и тези птици са ми крайно противни — приличат ми на вестители на злото.

— Значи драконът е все още жив и се намира в подземията на Планината — поне ако съдим по дима — забеляза Билбо.

— Димът все още не доказва, че той е вътре — каза Балин, — макар че не е изключено и да си прав. Може да е отишъл някъде за известно време или пък да лежи на склона и оттам да варди. От портата обаче все ще си излиза дим, защото подземията са изпълнени с гнусното му зловоние.

Измъчвани от мрачни мисли и следвани от грачещите врани, разузнавачите унило се върнаха в лагера. През юни пътешествениците бяха гостували в прекрасната къща на Елронд и макар сега есента едва да клонеше към края си, на тях им се струваше, че оттогава са минали години. Бяха съвсем сами в опасната пустош, без надежда за помощ отникъде. Наистина пътуването им наближаваше края си, но постигането на предначертаната цел беше все още далечно. Ето защо джуджетата изпаднаха в дълбоко отчаяние.

Колкото и странно да звучи обаче, господин Бегинс имаше най-бодър дух от всички. Той често вземаше картата от Торин, дълго я разглеждаше и разсъждаваше върху руническите знаци и указанието на лунните букви, което Елронд беше разчел. Той именно накара джуджетата да започнат опасното издирване на тайната врата по западните разклонения. Тогава те преместиха лагера си в една дълга долина, оградена от по-ниски възвишения и по-тясна от онази на юг, където се намираше Главната порта. Две от тези възвишения със стръмни хребети се издаваха на запад и слизаха толкова ниско, че почти стигаха до равнината. Тук нямаше толкова следи от злочинствата на дракона и се намираше повече трева за кончетата. От този лагер, засенчван през целия ден от висока скала, докато слънцето не почваше да клони на запад, джуджетата всяка сутрин тръгваха на групи да търсят пътеки по планинския склон. Ако картата беше вярна, някъде високо над скалата трябваше да се намира тайната врата. Ден след ден обаче те се завръщаха в лагера, без да са открили нищо.

Най-после неочаквано намериха онова, което търсеха. Един ден Фили, Кили и Билбо бяха отишли в долината и се лутаха сред повалените скали в южния й край. Около пладне, изпълзявайки иззад един голям камък, който стърчеше самотен като стълб, Билбо забеляза следи от грубо издялани стъпала, водещи нагоре. След като тръгнаха развълнувано по тези следи, Билбо и двете джуджета откриха една тясна пътечка, която криволичеше към върха на южния хребет и ту чезнеше, ту отново се появяваше, докато най-сетне ги изведе до тясна площадка, завиваща на север покрай планинския склон. Като погледнаха надолу, Билбо и джуджетата разбраха, че са достигнали върха на скалата, в подножието на която бяха устроили лагера си.

Главната порта