Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Утре започва последната седмица от есента — рече Торин един ден.

— А след есента настъпва зимата — забеляза Бифур.

— След това пък започва следващата година — добави Дуалин — и докато тук се случи нещо, брадите ни ще станат толкова дълги, че ще стигнат до скалата долу. Какво всъщност прави нашият разбойник? След като има вълшебен пръстен и е вече толкова опитен, струва ми се, че би могъл да влезе през Главната порта и да поразучи как стоят нещата!

Билбо чу този разговор, защото джуджетата се намираха на скалите, тъкмо над нишата, където седеше той.

„Охо! — помисли си хобитът. — Ето какво започват да си мислят те! Откакто ни е напуснал вълшебникът, все аз, горкият, трябва да ги измъквам от затрудненията. Какво ли ще ме накарат да правя сега? Трябваше да предположа, че най-накрая ще ми се случи нещо ужасно. Едва ли ще видя отново злочестата долина Дейл, щом веднъж мина през димящата порта!“

През нощта Билбо се чувстваше много отчаян и почти не спа. На следващия ден джуджетата се пръснаха в различни посоки — едни слязоха долу да пояздят понитата, за да ги поразтъпчат, други се залутаха пак по склона. Билбо през целия ден седя в затревената ниша, като ту гледаше сивия камък, ту се взираше на запад през отвора. Изпитваше странното чувство, че чака нещо.

„Може би вълшебникът внезапно ще се завърне днес при нас“ — мислеше си той.

Вдигнеше ли глава, хобитът виждаше Мраколес в далечината. Когато слънцето се обърна на запад, жълтеникаво сияние озари листния му покрив, сякаш неокапалите още белезникави листа се бяха подпалили. Скоро оранжевият диск на слънцето започна да се спуска надолу. Билбо стана, отиде до отвора и оттам видя тънкия сърп на новата луна да се издига над ръба на земята.

Точно в този миг той чу някакво остро почукване зад гърба си. Върху сивия камък сред тревата беше кацнал огромен дрозд с бледожълто коремче, изпъстрено с черни петънца. Той държеше в човката си един охлюв и чукаше с него по камъка: Трак! Трак!

Това потракване изведнъж подсети Билбо за нещо. Той забрави всяка опасност, изскочи на площадката, размаха ръце и взе да вика джуджетата. Онези от тях, които бяха наблизо, се втурнаха бързо през скалите към него, чудейки се какво ли е станало; другите, които бяха долу, завикаха да ги изтеглят с въжета (без Бомбур, разбира се, който беше заспал).

Билбо набързо им обясни за какво става дума и всички се смълчаха в очакване. Хобитът бе застанал край сивия камък, а джуджетата поклащаха до него брадите си и се взираха напрегнато през отвора. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско и възродилата се надежда взе отново да гасне. Сетне слънцето навлезе в един червен облак и изчезна. Джуджетата простенаха. Билбо обаче продължаваше да стои, без да помръдне. Лунният сърп се бе издигнал на хоризонта. Вечерта настъпваше. И изведнъж, когато всички вече напълно бяха загубили надежда, един червен слънчев лъч се промъкна през малка пролука в облака, проникна през отвора на нишата и огря гладката скална стена. Старият дрозд, който бе кацнал нависоко и с наклонена настрани глава наблюдаваше сцената, внезапно издаде тревожен крясък. Нещо изтрака звънко. Едно късче скала се отрони от стената и падна. И неочаквано на три стъпки от земята се отвори дупка.

Изплашени да не пропуснат момента, джуджетата бързо се втурнаха към скалата и я забутаха — но напразно.

— Ключът! Ключът! — извика Билбо. — Къде е Торин? Торин бързо излезе напред.

— Ключът! — извика отново Билбо. — Ключът, който получи заедно с картата! Опитай се да го използваш, докато има още време!

Тогава Торин пристъпи напред, свали ключа от верижката на врата си, пъхна го в дупката и го завъртя. Щрак! Слънчевият лъч угасна, слънцето залезе, луната изчезна и мракът взе да се разстила по небето.

Сега всички започнаха да бутат задружно и част от скалната стена бавно се помести. Появиха се дълги прави процепи и очертаха една врата — пет стъпки висока и три широка, — която безшумно се открехна навътре. От зейналия отвор, който водеше някъде надолу в планинския склон, навън сякаш избликна гъст мрак и увисна като черна пелена пред очите на изненаданите джуджета.

12. Вътрешни сведения

Джуджетата дълго време стояха в тъмното пред вратата и премисляха случилото се, докато най-сетне Торин каза:

— Ето че дойде моментът нашият уважаван господин Бегинс, който през цялото ни пътуване доказа, че е добър другар и че е далеч по-смел и съобразителен, отколкото подобава на дребния му ръст, и който — ако мога така да се изразя — е роден под необикновено щастлива звезда, та казвам: сега е моментът той да извърши услугата, заради която го включихме в нашето съдружие, и да заслужи обещаното му възнаграждение…

Вие вече знаете как обича да се изразява Торин при важни събития, затова няма да ви предавам по-нататък думите му, макар че той говори още доста дълго. Събитието наистина беше важно и Билбо започваше да става нетърпелив. Той вече познаваше много добре Торин и се досещаше каква цел преследват думите му.