Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Ако смяташ, че е мое задължение да вляза пръв в тайния коридор, о, Торин, син на Траин и внук на Трор, дано брадата ти да става все по-дълга и по-дълга — рече малко ядовито Билбо, — то кажи го веднага, та да не губим повече време! Аз мога и да откажа. Измъкнал съм ви вече от две опасни положения, които не влизаха в първоначалната уговорка, така че, струва ми се, напълно заслужих възнаграждението си. Но „всичко хубаво става по три пъти“, както казваше моят баща, затова мисля, че няма да откажа. Може би съм започнал да вярвам в щастливата си звезда повече, отколкото преди — той имаше предвид миналата пролет, когато бе напуснал дома си и му се струваше, че оттогава са минали векове, — но, така или иначе, ще вляза да видя какво има вътре, за да приключа с това неприятно задължение. Кой друг ще дойде с мен?

Билбо не очакваше да чуе хор от гласове и доброволци, така че не се и разочарова. Фили и Кили се спогледаха и застанаха на един крак, другите обаче дори и не се престориха, че предлагат услугите си. Единствен старият Балин, когото обикновено оставяха на пост и който много се бе привързал към хобита, каза, че ще влезе заедно с него и ще го придружи поне донякъде, за да извика за помощ, ако се наложи.

В защита на джуджетата трябва да кажем следното: те наистина възнамеряваха да се отблагодарят богато на Билбо за услугите му; бяха го довели да им свърши една опасна работа и никак не се тревожеха, че мъничкото човече ще я свърши, щом самичко желаеше това; ако изпаднеше в беда обаче, всички щяха да му се притекат на помощ, както бяха сторили при залавянето му от троловете още в самото начало на приключението, преди изобщо да имаха какъвто и да било повод за благодарност. Така е — джуджетата не са герои, а пресметлив народ с много точна представа за стойността на парите; сред тях има и такива, които си служат с измама и мошеничество, но повечето са честни и добри като Торин и съдружие, стига да не очаквате прекалено от тях.

Звездите тъкмо започваха да се показват една след друга на притъмняващия блед небосвод, когато Билбо пропълзя през омагьосаната врата и навлезе крадешком в Планината. Тук се вървеше много по-лесно, отколкото бе очаквал, защото това не беше коридор на гоблинско подземие, нито грубо изсечена пещера на елфите, а коридор, прокопан от джуджетата в дните, когато са били най-богати и най-опитни. Изпънат като по конец, с равен под, гладки стени и умерен наклон, той водеше някъде надолу в мрака.

След малко Балин пожела на Билбо „сполука!“ и остана да го чака на едно място, откъдето все още се виждаха слабо очертанията на вратата, а благодарение на ехото в тунела се долавяха и шепнещите гласове на останалите отвън джуджета. Тогава Билбо надяна пръстена и като разбра по ехото, че трябва да се движи по-безшумно дори и от хобит, започна да слиза все надолу и надолу из мрака. Вътрешно целият трепереше от страх, но върху малкото му лице бяха изписани твърдост и решителност. Той бе станал вече съвсем различен хобит от онзи, който някога, толкова отдавна, изтича от дупката си без носна кърпичка. Носни кърпички не беше употребявал от цяла вечност. По едно време Билбо спря, понамести меча в ножницата, пристегна колана си и пак продължи напред.

— Сега най-после ще загазиш, Билбо Бегинс — рече си той. — Сам се забърка в тази каша и кой знае дали изобщо ще се измъкнеш от нея! Ама какъв глупак излязох! За какво ми е на мен това съкровище, пазено от дракона? Съгласен съм всичкото да си остане тук завинаги, стига само да мога да се събудя и вместо в този тунел да се намеря в предверието на моя дом!

Естествено, той не се събуди, а продължи да върви напред и напред, докато всяка следа от вратата зад него се изгуби. Сега беше съвсем сам. Стори му се, че започва да става по-топло.

„Сякаш там, напред, съзирам нещо като сияние“ — помисли си хобитът.

И наистина, когато понапредна още малко, предположенията му се потвърдиха напълно. Пред него пламтеше червено сияние, което постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко. В тунела вече ставаше направо горещо. Тънки струйки пара се носеха около хобита и той започна да се поти. Освен това в ушите му взе да тътне някакъв шум — сякаш голямо гърне вреше на силен огън, а към неговото клокочене се прибави и мощното мъркане на исполински котарак. Тези шумове очевидно идваха откъм някакво грамадно животно, което спеше и хъркаше нейде напред в червеното зарево.