Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Забравили радостта си и самоуверените хвалби, които изричаха до преди миг, джуджетата уплашено се хвърлиха на земята. Тепърва им предстоеше да се разплащат със сериозния си противник Смог, а те изобщо бяха пропуснали да го включат в своите сметки. Драконите не използват богатствата си, но по правило знаят големината им с точност до грам, особено след като са ги притежавали дълго; Смог не правеше изключение. Неспокойният сън (в който му се присъни някакъв воин, дребен на ръст наистина, но много сърцат и с много остър меч) постепенно бе преминал в лека дрямка и накрая той се бе събудил. В подземието му се носеше полъх на свеж въздух. Дали не ставаше някакво течение през малкия отвор? Макар и малък, отворът още от самото начало дразнеше Смог, тъй че сега, поглеждайки подозрително към него, той се запита защо изобщо не го е запушил. Напоследък му се счуваше, че оттам до бърлогата му долита слабо ехо от чукане. Смог се раздвижи, протегна шия напред и започна да души. И тогава видя, че чашата я няма!

Крадци! Грабеж! Разбойници! Такова нещо не се бе случвало, откакто бе станал господар на Планината! Яростта му бе неописуема — такава ярост обзема само богаташа, който има повече, отколкото му е необходимо, и изведнъж открива, че е загубил нещо, което притежава много отдавна, но никога не го е използвал или пък желал. От ноздрите на дракона изригнаха огнени езици, цялото подземие се изпълни с дим и Планината потрепери издъно. Смог напразно се опитваше да провре глава през малкия отвор; накрая, той нави опашката си на кълбо, зарева гръмовито и се понесе през просторните коридори на планинския дворец към Главната порта.

Мислеше само за едно — да претърси Планината, да залови крадеца и да го накъса на парченца, да го смаже. Когато излезе от Портата, водите закипяха сред облаци свистяща пара, а огнедишащият дракон се стрелна във въздуха и кацна навръх Планината сред стълб от зелени и алени пламъци. Джуджетата чуха страхотния плясък на крилата му и се прилепиха към стените на затревената ниша с надежда да се укрият от погледа на разярения дракон.

И сигурно там щяха да погинат всички, ако и този път не се намеси Билбо.

— Бързо! Бързо! — прошепна той. — През вратата! В тунела! Не бива да стоим тук!

Стреснати от тези думи, те тъкмо се канеха да пропълзят в тунела, когато Бифур извика:

— Ами братовчедите ми! Ние забравихме, че Бомбур и Бофур са в долината!

— Той ще ги погуби, ще убие и понитата ни, ще унищожи всичките ни запаси — простенаха другите. — Но нищо не можем да направим.

— Не говорете така! — сгълча ги Торин, възвърнал предишната си самоувереност. — Не можем да ги изоставим. Господин Бегинс, Балин, Фили и Кили ще влязат вътре — няма защо драконът да излови всички ни. Останалите да вземат въжетата! Къде са те? Хайде, по-бързо!

Това бяха може би най-опасните минути, преживени от тях досега. Яростният рев на Смог ехтеше из каменните пещери горе; всеки миг той можеше да се спусне като огнена хала над тях и да ги открие, докато теглеха бясно въжетата, застанали до ръба на скалата. Успяха да изкачат Бофур, без нищо да им се случи. Изтеглиха и Бомбур, който пухтеше и дишаше тежко, докато въжетата скрибуцаха, и пак не се случи нищо. После изтеглиха някои сечива и вързопи с вещи — и тогава опасността ги връхлетя.

Отекна шум като от вихър. Червено зарево огря върховете на скалите — и драконът се появи.

Джуджетата едва имаха време да притичат до тунела, влачейки след себе си вързопите, когато Смог се зададе стремглаво от север. Огнените езици, излизащи от ноздрите му, лижеха склоновете на планината, а крилете му издаваха такъв шум, сякаш духаше ураганен вятър. Горещото му дихание обгори тревата в нишата, проникна през леко открехнатата врата и опърли джуджетата, които лежаха скрити зад нея. Бликнаха пърхащи пламъци и черните сенки на скалите затанцуваха. Когато чудовището отмина, отново настъпи мрак. Понитата зацвилиха тревожно, скъсаха въжетата, с които бяха вързани, и се разбягаха като подивели. Драконът се спусна да ги гони и изчезна.

— Свършено е с горките животинки! — рече Торин. — Нищо не може да убегне на Смог, щом веднъж го съзре. А ние май ще си останем завинаги тука, освен ако някой не се реши да извърви дългото разстояние до реката, сподирен от зоркото око на Смог.

Тази възможност не се хареса никому. Джуджетата пропълзяха по-навътре в тунела, легнаха отново и затрепериха, макар да беше топло и задушно; така ги завари бледото утро, проникнало през тесния процеп на вратата. Неведнъж и дваж през нощта те чуваха как гръмовитият плясък от крилете на дракона минава и заминава край тях, сетне заглъхва — Смог упорито продължаваше да претърсва склоновете на планината.