Храмът на инките

Самият мост беше прилепнал към стената на кулата от отсрещната страна на бездната — точно там където го бяха оставили нацистите.

Рейс погледна към върха на кулата. Нямаше и следа от Бъз Кокрън.

Ван Люън ги поведе още по-нагоре към ръба на кратера.

Трябваше да минат зад тесния водопад, след което да се изкатерят по стръмната пътека.

Уилям погледна на запад. Пред него се извисяваха величествените върхове на Андите, тъмни триъгълни силуети, очертани на фона на нощното небе. Наляво тежеше малката река, която подхранваше водопада.

Тясна разкаляна пътека потъваше в гъсталаците край реката.

Но вниманието му привлякоха два дървени кола, забити в пръстта от двете страни на пътеката.

И на коловете бяха набучени черепи.

По гърба на Рейс полазиха тръпки, когато насочи монтираното под цевта на пушката си фенерче към единия от черепите.

Изглеждаше ужасно — ефект, подсилен от кръвта и — парчетата разлагаща се плът, които висяха от него. Освен това имаше странна форма — определено не беше човешки. Черепите бяха издължени, с остри кучешки зъби, — обърнати нагоре триъгълни ноздри и големи очни кухини.

Рейс мъчително преглътна.

Това бяха котешки черепи.

Черепи на рапа.

— Примитивен знак „Влизането забранено“ — загледан в тях, каза Краус.

— Аз не смятам, че са сложени заради хората — възрази Габи Лопес. — Те са залети с маймунска урина. Предназначени са да отблъскват котките.

Ван Люън мина покрай черепите и навлезе в гъсталака. Като си светеха с фенерчетата, Уилям и другите го последваха.

След тридесетина метра сержантът и Рейс видяха широк ров, много приличащ на онзи около Вилкафор.

Този обаче не бе пресъхнал, а беше пълен с вода, която стигаше на около пет метра под ръба му. И вътре плуваше семейство огромни каймани.

— Страхотно — каза Рейс. — Пак каймани.

— Може би друг защитен механизъм? — предположи Рене.

— Кайманите са единствените животни в този район, които евентуално биха могли да победят рапите — отвърна Краус. — Примитивните племена нямат пушки и алармени системи, затова търсят други методи да държат враговете си на разстояние.

Зад рова Рейс видя ниски храсти и няколко сламени колиби, сгушени под високи дървета.

Село.

Храсталаците между рова и селото придаваха на колибите странен, почти тайнствен вид. Няколко факли, закрепени на високи колове, обливаха района с оранжева светлина. Иначе наоколо не се забелязваше жива душа.

Изпращя съчка.

Рейс се обърна и видя глутницата рапи, застанали на калната пътека на десетина метра зад тях. Някак си бяха успели да минат покрай смърдящите на маймунска урина черепи и сега стояха на известно разстояние — наблюдаваха и чакаха.

На отсрещния бряг на рова имаше тесен дървен мост. Също както при моста на скалната кула, за единия му край беше завързано въже, което минаваше над рова и бе увито на кол, забит в земята недалеч от Уилям.

Ван Люън и Дъги изтеглиха моста над рова и когато групата пресече оттатък, отново го върнаха в предишното положение, за да не могат рапите да ги последват.

Те прекосиха храсталаците и излязоха на широко открито пространство, нещо като селски площад.

В северния му край имаше бамбукова клетка, четирите ъгли на която бяха дебели дървесни дънери. В стената на рова зад нея беше изкопана голяма яма, широка около десет и дълбока пет метра. Врата от кръстосани бамбукови пръти отделяше ямата от самия ров.

Вниманието им обаче привлече нещо точно в средата на площада.

Нещо като светилище, издълбано в гигантски дънер.

В многобройните му ниши Рейс видя гледка, която го порази — златна корона с инкрустирани сапфири, сребърни и златни статуи на инки, различни каменни идоли и един огромен рубин, не по-малък от човешки юмрук.

Дори в полумрака светилището сияеше, съкровищата му блестяха на лунната светлина. От околните дървета гъсти листа го обграждаха като завеси в театър.

В сърцевината на дървото беше издълбана най-голямата ниша. Покриваше я малка завеса. Това очевидно представляваше центърът на целия олтар.

Наш се насочи право натам. Рейс знаеше какво си мисли полковникът. Той рязко дръпна завесата.

И го видя. Уилям ахна.

Това бе идолът.

Истинският идол.

Духът на народа.

Странно, първото, което го порази, бе мисълта, че Басарио е направил блестящо копие. Ала колкото и усилия да беше положил, той не бе успял да възпроизведе атмосферата, която заобикаляше оригинала.

Свирепата глава на звяра всяваше ужас. Лъскавината на черния тириев камък с пълзящите по повърхността му лилави жилки предизвикваше почуда. Целият идол вдъхваше благоговение.

Хипнотизиран, Наш протегна ръце да го вземе. И точно в този момент до главата му се появи остър, каменен връх на стрела.

Лъка държеше разгневен наглед туземец, изскочил от гъсталака вдясно от светилището.

Ван Люън тъкмо понечи да вдигне автомата си, когато гората наоколо оживя и от нея излязоха не по-малко от петдесет индианци.

Почти всички бяха въоръжени с лъкове и стрели и се целеха в Рейс и неговите спътници.

Ван Люън все още държеше автомата си готов за стрелба. Но не и Дъги. Младият войник се беше вцепенил на няколко метра от него.