Храмът на инките

Представляваха странна картина. Сержантът, въоръжен с автомат, с който можеше за миг да убие двадесет души, изправен срещу петдесетина туземци с лъкове и стрели.

Бяха прекалено много, помисли си Рейс. Даже Ван Люън да успееше да изстреля няколко откоса, това нямаше да е достатъчно. Местните щяха да избият всички им.

— Ван Люън — каза той. — Недей…

— Сержант Ван Люън — обади се откъм олтара Наш. — Остави оръжието.

Едрият командос се подчини. Туземците мигновено се приближиха и взеха автоматите и пистолетите на американците.

Напред пристъпи възрастен мъж с дълга сива брада и набръчкана матова кожа. Той не носеше лък. Изглежда бе вождът на това племе.

До него застана друг човек и в момента, в който го видя, Рейс смаяно запремигва с клепачи.

Той не беше местен, а латиноамериканец. Имаше силно загоряла от слънцето кожа и по облекло не се различаваше от индианците. Ала дори щедрите количества ритуална боя по лицето и гърдите му не можеха да скрият чертите на градския човек.

Докато гледаше Наш — застанал пред светилището като хванат на местопрестъплението крадец — вождът изръмжа няколко думи на родния си език.

Латиноамериканецът напрегнато го изслуша и после го посъветва нещо.

— Хмм — изсумтя вождът.

Рейс стоеше до Рене. Двамата бяха заобиколени от петима индианци с лъкове в ръце.

В този момент един от туземците пристъпи напред и любопитно докосна Уилям по бузата, сякаш проверяваше дали бялата му кожа е истинска.

Рейс рязко се отдръпна назад.

Индианецът нададе удивено възклицание, което накара всички да се обърнат към тях. Той припряно отиде при вожда, като викаше:

— Румая! Румая!

Следван от съветника си, вождът веднага се приближи до Рейс, застана пред него и студено го погледна, а индианецът, който го бе докоснал по лицето, посочи към лявото му око и повтори:

— Румая. Румая.

Вождът хвана Уилям за брадичката и я завъртя надясно.

Рейс не оказа съпротива.

Възрастният туземец мълчаливо впери поглед в триъгълната бенка под лявото му око. После облиза показалец и започна да я търка, като че ли искаше да провери дали не е нарисувана.

— Румая… — ахна той.

Вождът се обърна към латиноамериканеца и каза нещо на кечуа. Съветникът тихо и почтително му отговори. Старецът поклати глава и подчертано посочи към квадратната яма, изкопана в стената на рова.

Той се врътна на пети и извика някаква заповед на хората си.

Индианците бързо наблъскаха всички освен Рейс в бамбуковата клетка между дърветата.

После забутаха Уилям към ямата до рова.

Латиноамериканецът закрачи до него.

— Здравейте — каза на английски със силен акцент той и с това изненада Рейс.

— Здрасти. Хм, бихте ли ми обяснили какво става тук?

— Тези хора са преки потомци на инките. Те видяха, че имате Слънчевия знак — бенката под лявото ви око. И си мислят, че е възможно да сте техният завърнал се спасител, когото наричат Избраника. Но за да се уверят, първо ще ви подложат на изпитание.

— И какво точно ще е изпитанието?

— Ще ви вкарат в ямата, ще отворят вратата, която я отделя от рова, и ще пуснат вътре един от кайманите. После ще чакат да видят кой ще оцелее — вие или кайманът. Разбирате ли, според тяхното пророчество…

— Знам — прекъсна го Рейс. — Чел съм го. Според пророчеството Избраникът ще носи Слънчевия знак, ще може да се бие с големи гущери и ще спаси техния дух.

Мъжът подозрително го погледна.

— Антрополог ли сте?

— Лингвист. Чел съм Ръкописа на Сантяго.

Латиноамериканецът се намръщи.

— Духа на народа ли сте дошли да търсите?

— Не аз. Те — отвърна Рейс и кимна към Наш и другите в бамбуковата клетка.

— Но защо? Той не струва нищо за белите…

— Издялан е от метеорит — поясни Уилям. — И те са открили, че този метеорит е от много особен вид скала.

— О — рече мъжът.

— А вие кой сте? — попита Рейс.

— А, да, извинете ме, съвсем забравих да се представя. — Човекът поизправи гръб. — Аз съм доктор Мигел Морос Маркес. Антрополог от Перуанския университет. От девет години живея при това племе.

След минута блъснаха Рейс по тясна стръмна пътека, която се спускаше надолу.

От двете й страни се издигаха високи пръстени стени. Тя свършваше при малка дървена врата, която водеше към ямата. Двама индианци я вдигнаха и Уилям колебливо влезе в дупката, граничеща с гъмжащия от каймани ров.

Ямата имаше приблизително квадратна форма и беше много голяма — стотина квадратни метра. Външната й стена представляваше огромна врата от кръстосани бамбукови стволове. През нея се виждаха мътните вълни в рова.

На дъното й имаше застояла черна вода, която стигаше до коленете на Рейс. Поне на мястото, на което стоеше в момента. Нямаше откъде да знае колко е дълбоко в другите краища на дупката.

„Е, това е нещо ново, Уил. По дяволите, какво си направил, че да попаднеш в това положение?“

Неколцина индианци, застанали на ръба на ямата, повдигнаха малка вратичка в бамбуковата стена — врата във вратата.

Последва тишина.

Туземците се събраха наоколо и зачакаха появата на един от кайманите.