Храмът на инките

Отгоре на всичко тонът на Наш го изпълваше с още повече опасения. Имаше усещането, че след като вече е на борда на самолета и лети за Куско, правото му на избор е крайно ограничено. Чувстваше се хванат в капан, принуден да отиде някъде, където не искаше. За такова нещо изобщо не бе ставало дума.

— Не може ли просто да остана в Куско? — колебливо попита той. — И оттам да поддържам връзка с вас?

— Не — отсече полковникът. — Категорично не. Защото на връщане няма да минем през Куско. Този самолет и американските войници, които ни чакат там, ще напуснат града, веднага след като отлетим с хеликоптерите. Съжалявам, професоре, но се нуждая от вас. Трябва да ми помогнете да стигна до Вилкафор.

Рейс прехапа устни. За Бога…

— Хм… добре — неохотно отстъпи той.

— Чудесно. — Наш се изправи. — Струва ми се, по-рано споменахте, че имате по-спортни дрехи в сака си, нали.

— Да.

— В такъв случай ви съветвам да се преоблечете. Отиваме в джунглата.

Локхийдът летеше над планината.

Рейс излезе от тоалетната в долния отсек на самолета, вече по бяла тениска, дънки и черни маратонки — дрехите, които си беше взел за обедния бейзболен мач. Носеше и шапка — оръфана синя бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“.

Зелените барети в товарния отсек подготвяха и чистеха оръжието си за предстоящата операция. Един от командосите, червенокос по-възрастен ефрейтор на име Джейк „Бъз“ Кокрън, разпалено говореше, докато почистваше своята М–16.

— Казвам ви, момчета, адски е готина. Страхотно парче е тая Дорийн. Помнете ми думите, тя е най-страхотната курва в цяла Южна Каролина…

В този момент Кокрън забеляза Рейс, който слушаше от вратата на тоалетната, и млъкна.

Всички други зелени барети се обърнаха и Рейс се засрами.

Чувстваше се аутсайдер. Той не бе член на тяхното братство. Мястото му не беше тук.

Уилям видя своя телохранител, високия сержант Ван Люън, и му се усмихна.

— Здрасти.

Ван Люън отговори на усмивката му.

— Как е?

— Добре. Много добре — неубедително отвърна Рейс.

Той мина покрай утихналата група, командоси и стигна до стълбището, което водеше към пътническия отсек.

Когато се заизкачва обаче, чу Кокрън да измърморва нещо зад гърба му.

Знаеше, че това не е предназначено за неговите уши ала все пак го чу.

„Скапан педераст“ — бяха думите на ефрейтора.

Докато вървеше по пътеката между седалките, по аудиоуредбата се разнесе глас.

— Започваме спускане. Кацане в Куско след двайсет минути.

По пътя за мястото си Рейс мина покрай Уолтър Чеймбърс. Дребният очилат учен държеше бележките на Уилям наред с друг лист хартия. Това беше карта, марки рана с флумастер.

Чеймбърс вдигна очи и го погледна.

— А, професоре — каза той. — Тъкмо теб търсех. Става въпрос за едно уточнение. Тези села тук, Паксу, Тупра и Роя — посочи към записките на Рейс антропологът. — Те са в правилен ред, нали? Искам да кажа в реда, в който е минал през тях Ренко.

— Записал съм ги така, както се появяват в ръкописа.

— Добре, ясно.

— Хей, Уолтър. — Рейс седна до него. — Искам да те попитам нещо.

— Да?

— В ръкописа Ренко споменава за същество, наречено „тити“ или „рапа“. За какво точно става дума?

— А, рапа — кимна Чеймбърс. — Хмм, да, да. Всъщност не е в моята област, но знам нещичко за това.

— И?

— Подобно на много други южноамерикански култури, инките са проявявали необикновена почит към големите котки. Правели им статуи, понякога ги изсичали на огромни барелефи по планинските скали. Хм, даже самият Куско е бил построен във формата на пума.

Тази почит към големите котки обаче е доста странно явление, тъй като е известно, че в Южна Америка няма много такива. Единствените местни котки са ягуарът, пантерата и пумата, които не са от най-едрите представители на това семейство. Изобщо не могат да се сравняват с тигъра, който е най-големият им роднина.

Чеймбърс се размърда на седалката си.

— Рапа обаче е съвсем друг въпрос. Той е нещо като южноамерикански вариант на снежния човек или чудовището от Лох Нес. Легендарно създание, огромна черна котка.

И също като с Йети и Неси, на всеки няколко години някой съобщава, че го е видял — фермерите в Бразилия се оплакват, че нещо осакатявало добитъка им, туристи в Перу твърдят, че виждали нощем големи котки, местни жители били откривани жестоко убити в колумбийските низини. Но няма нито едно доказателство. Съществуват една-две снимки, обаче не са достоверни — просто мъгляви нефокусирани фотографии, които могат да показват всичко — от обикновена стара пантера до очилата мечка.

— Значи е мит — рече Рейс. — Мит за гигантска котка.

— Не отхвърляй толкова бързо митовете за гигантски котки, професоре — отвърна Чеймбърс. — Те са много разпространени по света. В Индия. Южна Африка. Сибир. Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че най-непоколебимо вярват в митовете за гигантски котки в Англия.

— В Англия ли?

— Звярът от Ексмур, звярът от Бан. Гигантски котки, които нощем изпълзяват от блатата. Никога не ги хващат. Никога не ги снимат. Но често откриват отпечатъците от стъпките им в калта. Божичко, ако твърденията са верни, има вероятност Баскервилското куче всъщност да е било гигантска котка.