Читаем Храмът на инките полностью

Храмът на инките

— Но — внезапно повдигна показалец Ренко, — не всеки тотем трябва да се разбира по този начин. Това правило е известно само на най-висшите благородници. Всъщност аз го научих от върховната жрица на Кориканча, едва когато отидохме да вземем идола.

— Какво е това правило? — попитах аз.

— Всеки втори тотем е за заблуда. В тези случаи следвай тотема в посоката на Слънчевия знак.

— На Слънчевия знак ли?

— Белег, който прилича на този тук — отвърна Ренко и посочи малката триъгълна бенка под лявото си око, тъмнокафявото петно, което приличаше на обърната наопаки планина. — При всеки втори тотем не трябва да се ръководим опашката на рапа, а от посоката на Слънчевия знак.

— А какво ще стане, ако последваме опашката на рапа? След като не открият други тотеми, накрая враговете ни няма ли да разберат, че се движат в грешната посока?

Ренко се усмихна.

— О, не, Алберто. Даже да тръгне в грешната посока, човек ще намери други тотеми. Но те само ще отведат измамения пътник още по-надалеч от цитаделата.

И така, ние последвахме тотемите през джунглата.

Те бяха на различни разстояния един от друг, някои само на няколкостотин крачки от предишния, други — на няколко километра, така че трябваше да внимаваме. Често ни помагаха реките, защото понякога тотемите се намираха на брега.

Пътувахме на север и пресякохме обширната низина на джунглата. Стигнахме до друго плато, което водеше към планината.

То се простираше от север на юг, чак докъдето ни стигаше погледът — гигантско плато, покрито с буйна растителност, стъпало, създадено от Господ Бог наш, за да му помогне да пристъпи от джунглата в подножието на планината. По цялата си дължина то бе осеяно с водопади. Пред нас се разкриваше наистина величествена гледка.

Покатерихме се по стръмния му и скалист източен склон, като мъкнехме с нас тръстиковите канута и веслата. Тогава намерихме последния тотем и той ни упъти срещу течението на реката към гигантската покрита със сняг планина, която се извисяваше над джунглата.

Отново заплавахме под проливния следобеден дъжд. Скоро обаче той сиря и се вдигна мъгла, която придаде на джунглата зловещ вид. Светът странно се смълча и горските звуци кой знае защо стихнаха.

Не пееха птици. Из храсталаците не шумоляха гризачи.

Обзе ме страх.

Тук нещо не беше наред.

Ренко и Басарио също трябва да го бяха усетили, защото загребаха по-бавно. Те безшумно потапяха веслата си в гладката водна повърхност, сякаш не смееха да нарушат неестествената тишина.

Реката направи завой и после изведнъж видяхме на брега град, сгушен в полите на огромната планина. Сред няколко колиби гордо се издигаше внушителна каменна сграда и цялото селище бе заобиколено от широк крепостен ров.

Цитаделата Вилкафор.

Ала никой от нас не се интересуваше от голямата цитадела. Нито пък обръщахме внимание на разрушеното селище около нея, от което все още се вдигаше пушек.

Не. Ние виждахме единствено труповете, десетките трупове, които лежаха по главната улица на града.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Понеделник, 4 януари, 15:40

Рейс прелисти страницата и потърси следващата глава, ала нея я нямаше. Изглежда че ръкописът свършваше дотук.

По дяволите, помисли си той.

Уилям погледна през илюминатора на локхийда и видя двигателите, монтирани на боядисаното в зелено крило, видя заснежените върхове на Андите, които сияеха под тях.

После се обърна към Наш, който седеше от отсрещната страна на пътеката и работеше на лаптопа си.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Моля? — намръщи се полковникът.

— Ръкописът. Това ли е всичко, с което разполагаме?

— Искате да кажете, че вече сте го превели?

— Аха.

— Открихте ли къде е идолът?

— Ами, горе-долу. — Рейс сведе очи към бележките, които си водеше.

• НАПУСКАНЕ НА КУСКО — ИЗКАЧВАНЕ НА ПЛАНИНАТА.

• СЕЛА: РУМАК, СИПО, ХУАНКО, ОКУЮ.

• КОЛКО — РЕКА ПАУКАРТАМБО — КАМЕННА КАРИЕРА.

• 11 ДНИ ДО ДЖУНГЛАТА.