Храмът на инките

Зелените барети първи скочиха на земята, насочили напред автоматичните си пушки. Цивилните членове на експедицията ги последваха. Рейс слезе последен и се изправи на речния бряг — невъоръжен — вперил благоговеен поглед в руините на цитаделата.

Селището се състоеше от обрасла с трева главна улица, която минаваше на стотина метра от реката, От двете й страни се издигаха каменни колиби без покриви, полускрити от бурени и мъх. Цялото село тънеше в растителност — сякаш джунглата бе оживяла и го беше погълнала.

В отсамния край на улицата бяха реката и развалините от стар дървен кей. В отсрещния — надвиснали над селището като дух-закрилник — се издигаха останките от огромната пирамидална крепост.

Всъщност цитаделата не бе по-голяма от двуетажна къща. Но беше построена от най-яките наглед камъни, които Рейс бе виждал — абсолютно същият градеж, който се описваше в ръкописа. Гигантски квадратни блокове, издялани от индианските каменоделци и наредени плътно един до друг. Нямаше нужда от хоросан.

Крепостта бе е двойна кръгла стена. По-високото равните беше с по-малък диаметър, вписано в по-ниското.

Цитаделата обаче изглеждаше порутена. Някога заплашителните каменни стени бяха осеяни със зелени лиани и мрежа от раздвояващи се пукнатини. Горното равните се намираше в ужасно състояние. Долното бе почти непокътнато, ала цялото обрасло в бурени. Голяма каменна плоча бе поставена под странен ъгъл на главния вход на сградата.

Селището беше защитено с голям пресъхнал крепостен ров в подковообразна форма, който го заобикаляше от всички страни, освен откъм реката. Две високи каменни диги не позволяваха на водата да го залее.

Трябва да бе четири и половина метра широк и също толкова дълбок. На дъното му растяха гъсти трънаци. Два стари моста от дървени трупи минаваха над него от двете страни на селото. Също като всичко останало, те бяха полускрити от напредващата джунгла. По трупите висяха дълги зелени лиани.

Рейс стоеше неподвижно в края на улицата и дъждът се стичаше по козирката на шапката му.

Чувстваше се така, сякаш навлизаше в друг свят.

Древен свят.

Опасен свят.

— Не стой дълго край водата — посъветва го Лорън, която минаваше край него.

Той се обърна, без да разбира. Лорън включи фенерчето си и го насочи към реката.

Рейс мигновено ги видя. Те блестяха под лъча на фенерчето.

Очи.

Не по-малко от петдесет чифта очи, които се издигаха над мастиленочерната вода и го наблюдаваха.

Той бързо се насочи към Лорън.

— Алигатори?

— Не — отговори му Уолтър Чеймбърс, който се приближи до тях. — Melanosuchus niger. Черни каймани. Най-големите крокодили на континента. Някои твърдят, че или най-големи в целия свят. По-едри са от алигаторите и биологически повече приличат на крокодили. Всъщност черният кайман е близък роднина на Crocodylus porosus, гигантският австралийски соленоводен крокодил.

— Колко са дълги? — попита Рейс. Виждаше само зловещото съзвездие от очи пред себе си. Нямаше представа колко, са дълги тези влечуги.

— Около седем метра — весело отвърна антропологът.

— Седем метра! А колко тежат?

— Около хиляда килограма.

Хиляда килограма, помисли си Уилям.

Страхотно.

Кайманите в тъмната река започнаха да се издигат на повърхността и той видя бронираните им крокодилски гърбове, заострените плочки на опашките им.

Приличаха на черни хълмове, които просто плаваха във водата. Огромни хълмове.

— Няма да излязат, нали?

— Възможно е — каза Чеймбърс. — Но сигурно няма. Повечето крокодили предпочитат да изненадват жертвите си на самия бряг под прикритието на водата. И макар че са нощни ловци, черните каймани рядко се отдалечават от водата поради простата причина, че нощем е прекалено студено. Подобно на всички влечуги, те трябва да следят телесната си температура.

Рейс се отдръпна от брега.

— Черни каймани — измърмори той. — Чудесно.

Скръстил ръце на гърдите си, Франк Наш стоеше сам в края на главната улица на Вилкафор. И напрегнато се взираше в порутеното селище пред себе си.

До него се приближи Трой Коупланд.

— Обади се Себастиън. Романо току-що е кацнал в Куско с глоубмастър, ескортиран от два F–14. После се прехвърлил на хеликоптери и се е отправил насам.

— Какви хеликоптери?

— „Сюпър Сталиън“. Три.

— Господи — въздъхна Наш. — Един СН–53Е „Сюпър Сталиън“ можеше да носи до петдесет и пет войници с пълно бойно снаряжение. А вертолетите бяха три. Значи Романо идваше с огромна огнева мощ.

Колко време продължи полетът ни от Куско? — бързо попита полковникът.

Около два часа и четирийсет минути.

Наш си погледна часовника.

19:45.

— Техните хеликоптери са по-мощни — каза той. — Ако следват вярно тотемите, ще пристигнат по-бързо. Трябва да се задействаме. Имаме около два часа.

Зелените барети започнаха да разтоварват големите куфари от хюитата. Оставиха ги на главната улица.

Наш, Лорън и Коупланд незабавно ги отвориха. Вътре имаше различна свръхмодерна техника — лаптопи „Хексиъм“, инфрачервени бинокли и някакви много футуристични наглед стоманени кутии.

Двамата учени, Чеймбърс и Лопес, нетърпеливо проучваха цитаделата и околните сгради.