Храмът на инките

Всяко радиоактивно вещество, независимо дали е уран, плутоний или тирий, реагира с кислорода на молекулярно равнище. Радиоактивните елементи карат въздуха около тях да вибрира или да резонира. Този уред засича резонанса във въздуха и ни насочва към веществото.

След няколко секунди Коупланд престана да пише и] се обърна към Наш.

— Скенерът е готов.

— Действай — каза полковникът.

Коупланд натисна един от клавишите и сребърната пръчка върху уреда бавно се завъртя.

Рейс се огледа наоколо и забеляза, че Лопес и Чеймбърс са се върнали. Сега двамата напрегнато се взираха в скенера. Той се озърна към останалите от групата. Всички наблюдаваха уреда.

И тогава внезапно се сети.

От това зависеше всичко.

Ако скенерът не засечеше идола някъде в непосредствена близост, просто си бяха изгубили времето с идването си тук…

Пръчката престана да се върти.

— Открихме нещо — без да откъсва очи от компютърния екран, каза Лорън.

Наш бе затаил дъх и сега шумно въздъхна.

— Къде?

— Един момент… — Тя написа нещо на клавиатурата.

Пръчката сочеше срещу течението на реката — към, планините, към мястото, където джунглата се срещаше със стръмния склон на недалечното скално плато.

— Сигналът е слаб, защото ъгълът не е прав — каза Лорън. — Но засичам нещо. Ще се опитам да настроя вектора…

Тя продължи да чука на клавишите и пръчката бавно се наклони нагоре. Тя застана под ъгъл от тридесет градуса, когато очите на Лорън проблеснаха.

— Имаме силен сигнал. Резонанс с много висока честота. На двеста и седемдесет градуса на север. Вертикалният ъгъл е двайсет и девет градуса петдесет и осем минути. Разстояние… седемстотин деветдесет и три метра.

Тя погледна към мрачния планински склон, който се издигаше над дърветата на запад. Приличаше на някакво плато, брулено от проливния дъжд.

— Някъде там е — рече Лорън. — Някъде горе в планината.

Наш се обърна към Скот.

— Свържи се по радиостанцията с Панама. Съобщи им, че предварителната група е установила наличието на радиоактивната материя. Но също им кажи, че според разузнавателните ни данни в момента вражеските сили се придвижват насам. Колкото може по-скоро да пратят хора да ни измъкнат.

Полковникът погледна останалите членове на експедицията.

— Добре, приятели, да вървим да търсим идола.

Всички започнаха да се приготвят.

Зелените барети прегледаха пушките си. Учените от УСВП взеха компаси и различна компютърна техника.

Рейс видя, че Лорън и Трой Коупланд влизат в един от хеликоптерите, навярно за да вземат някакъв уред. Той забърза след тях да им помогне — и междувременно да попита Лорън какво е искал да каже Наш с това, че вражеските сили са на път за Вилкафор.

— Хей… — когато стигна до вратата, започна той.

Двамата се прегръщаха и целуваха като тинейджъри.

Неочакваната поява на Рейс ги накара мигновено да се отдръпнат един от друг. Лорън се изчерви. Коупланд се намръщи.

— Аз… ужасно съжалявам — измърмори Уилям. — Не исках да…

— Няма нищо — каза Лорън, като оправяше косата си. — Просто моментът е адски вълнуващ.

Рейс кимна, обърна се и закрачи обратно към селото.

Очевидно.

Ала докато се връщаше при другите, пред очите му продължаваше да е Лорън, прокарала пръсти през косата на Коупланд. Ясно беше видял венчалната й халка.

Коупланд, от друга страна, не носеше такава.

Групата тръгна по почти заличена кална пътека, която минаваше успоредно на реката. Насочваха се към скалното плато. Наоколо се разнасяха звуците на нощната джунгла. Морето от листа се вълнуваше под тежестта на силния дъжд.

Вече беше тъмно и лъчите на фенерчетата им играеха по гората. Тук-там през мрачните буреносни облаци над тях се процеждаха странни снопове яркосиня лунна светлина, която се отразяваше в реката край тях. От време на време в далечината проблесваха ослепителни светкавици. Наближаваше буря.

Лорън и Коупланд крачеха първи. Тя държеше пред себе си дигитален компас. Притиснал пушката към гърдите си, до нея вървеше Бъз Кокрън.

Наш, Чеймбърс, Лопес и Рейс плътно ги следваха.

Най-отзад бяха Скот, Ван Люън и още един войник, якият ефрейтор Чъки Уилсън.

Последните двама командоси, Дъги Кенеди и ефрейтор Джордж „Текс“ Райкарт, бяха останали да пазят в селото.

Защо армията още отначало не прати достатъчно войници? — попита полковника Рейс. — Щом този идол е толкова важен, защо разчитат само на предварителната група?

Наш сви рамене.

— Някои на върха смятаха, че операцията е изключително несигурна — да търсим идол от тирий, като се водим по указанията на един четиристотингодишен ръкопис. Затова не ни дадоха пълно бойно подразделение. Но след като вече знаем, че идолът е тук, ще получим подкрепление. Извинете ме, моля.

С тези думи полковникът избърза напред и настигна Лорън и Коупланд.

Рейс остана сам. Все повече се чувстваше излишен — непознат, който няма работа тук.

Докато крачеше по пътеката, той държеше под око повърхността на реката и забеляза, че някои каймани плуват успоредно с тях.