Храмът на инките

Облякъл зелено военно яке заради дъжда, Рейс отиде да помогне на командосите при разтоварването на хеликоптерите.

На брега откри Бъз Кокрън, който разговаряше с най-младия член на групата, ефрейтор на име Дъглас Кенеди. Сержант Ван Люън и командирът на баретите капитан Скот не се виждаха наоколо.

— Искам да кажа, честно, Дъги, тя е тъкмо за тебе — казваше Кокрън.

— Мисля, че той трябва да я покани — обади се един от другите командоси.

— Страхотна идея — отвърна Бъз и се обърна към Кенеди.

— Млъквайте, момчета — със силен южняшки акцент рече Дъг.

— Не, сериозно, Дъгс, защо не я поканиш?

— Казах да млъквате — повтори Кенеди и свали един тежък контейнер от хеликоптера.

Дъглас Кенеди бе на двадесет и три, строен и по момчешки красив, със сериозни зелени очи и бръсната глава. Прякорът му „Дъги“ идваше от открития, честен характер на главния герой от стария телевизионен сериал „Доктор Дъги Хаузър“ — твърдяха, че Кенеди имал много общи черти с него. Това малко „тромаво“ име загатваше за невинност и го правеше още по-подходящо. Дъглас бе особено срамежлив и се чувстваше изключително неловко, когато общуваше с жените.

— Какво става? — попита Рейс, когато се приближи до тях.

Кокрън го изгледа от глава до пети, после се извърна и рече:

— А, преди малко сварихме Дъги да зяпа оная хубава млада археоложка и просто приятелски се майтапим.

Рейс хвърли поглед към Габи Лопес, която стоеше при цитаделата с Уолтър Чеймбърс.

Тя наистина беше красавица. Имаше тъмна коса, прекрасен латиноамерикански тен и дребно, заоблено тяло. На двадесет и седем години, както бе чул Уилям, Лопес беше най-младата доцентка във Факултета по археология в Принстън. Една изключително интелигентна млада жена.

Той мислено сви рамене. Дъги Кенеди можеше и да е много по-зле.

Кокрън добродушно шляпна младия ефрейтор по тила и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Не се бой, синко. Ще те направим човек. Искам да кажа, я виж младия Чъки. — Той посочи към следващия по възраст войник, едър двадесет и три годишен ефрейтор с лице като месечина на име Чарлз Уилсън. — Ами че Чъки едва миналата седмица стана пълноправен член на Клуба на осемдесетте.

— Какъв е тоя „Клуб на осемдесетте“? — озадачи се Дъги.

— Страхотен е, ето какъв — отвърна Кокрън и облиза устните си. — Нали така, Чъки?

— Естествено, Бъз.

— Супер, приятел — ухили се опитният командос.

— Супер — усмихнато рече Чъки.

Докато двамата се смееха, Рейс внимателно погледна Кокрън. Мислеше си за думите му в самолета.

Ефрейтор Бъз Кокрън изглеждаше четиридесетина годишен. Косата и веждите му бяха рижи. Имаше набръчкано лице и груба небръсната брадичка. И той беше едър с широки гърди и яки ръце.

Дори само външният му вид изпълваше Рейс с неприязън.

У него просто изпъкваше нещо злобно, нещо от не особено интелигентния училищен побойник, който само заради ръста си тормозеше другите деца. От онези мъжаги, които постъпваха в армията, защото там имаше почва за хора като тях. Нищо чудно, че на четиридесет още бе ефрейтор.

— Абе, Дъги — неочаквано попита Кокрън, — какво ще кажеш да отида при оная готина дребна археоложка и да й обясня, че тук е един тъп млад войник, който иска да я покани на бургер и на кино…

— Не! — искрено уплашен, възкликна Кенеди.

Останалите зелени барети избухнаха в смях.

Дъги се изчерви.

— И не ми викай „тъп“ — измърмори той. — Не съм тъп.

В този момент Ван Люън и Скот се върнаха от другия хеликоптер. Войниците мигновено спряха да се смеят.

Рейс видя, че Ван Люън поглежда Дъги и после другите — както голям брат се мръщи на мъчителите на малкото си братче. Имаше впечатлението, че именно присъствието на сержанта, а не на капитана, ги е накарало да млъкнат.

— Как напредвате? — обърна се към Кокрън Скот.

— Няма никакви проблеми, господин капитан.

— Тогава си вземете нещата и отидете в селото. Готвят се да започват.

Рейс и войниците влязоха в селището. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

Докато вървеше по калната улица, Уилям видя, че Лорън и Трой Коупланд стоят при най-големия от куфарите.

Той беше черен, висок поне метър и половина, и Коупланд разгъваше страничните му плоскости, превръщайки го в преносима работна маса.

Слабият учен отвори капака. Вътре имаше висок до кръста пулт с копчета, клавиатура и компютърен екран. Междувременно Лорън монтираше върху пулта сребрист пръчковиден предмет, който приличаше на микрофон.

— Готов ли си? — попита тя.

— Да — отвърна Коупланд.

Лорън натисна едно от копчетата отстрани на куфара и по пулта замигаха зелени и червени лампички. Другият физик от УСВП веднага се зае да пише на изолираната срещу всякакъв климат клавиатура.

— Това е скенер за ядрен резонанс — преди Рейс да успее да попита, каза Лорън. — С негова помощ можем да установим местонахождението на всякаква ядрена материя в района, като измерваме резонанса във въздуха.

— С други думи?

Тя въздъхна.