Храмът на инките

Подпорите откъм страната на Рейс бяха целите на дупки, ала изглеждаха невероятно яки. И древни. Невероятно древни. Уилям не се съмняваше, че са останали от времената на инките.

И тогава видя самия въжен мост.

Той висеше от двете подпори от отсрещната страна на бездната, плътно прилепен към стената на кулата. За долния му край обаче бе завързано дълго жълто въже, което описваше широка дъга над празното пространство и стигаше до една от подпорите до пътеката.

Уолтър Чеймбърс внимателно го разгледа.

— Въже, оплетено от суха трева. Типична за инките плетка. Известно е, че населението на цял един град е можело да направи въжен мост за три дни. Жените късали трева и плетели тънки въжета. Мъжете ги сплитали на по-дебели снопове, точно като тези.

— Но такъв въжен мост не може да е оцелял в продължение на четиристотин години — отбеляза Рейс.

— Не… Не, не може — съгласи се антропологът.

— Което значи, че някой друг е направил този мост — заключи Лорън. — При това наскоро.

— Но защо е тази сложна система? — Рейс посочи към въжето. — Защо са завързали моста и са го спуснали от другата страна?

— Не знам — отвърна Чеймбърс. — Аз щях да постъпя така, ако не исках нещо да избяга от върха на кулата…

Наш се обърна към Лорън.

— Какво мислиш?

Тя се втренчи в кулата, отчасти забулена от лекия дъжд.

— Достатъчно е висока, за да отговаря на ъгъла на скенера. — Лорън погледна дигиталния си компас. — Тук сме на шестстотин трийсет и два метра по права линия от селото. Като отчетем наклона, смятам, че има голяма вероятност идолът да е там.

Ван Люън и Кокрън изтеглиха въжения мост и закачиха краищата му на двете каменни подпори. Сега той свързваше кулата с пътеката.

Дъждът продължаваше да вали.

— Сержант — каза капитан Скот. — Обезопасяващо въже.

Ван Люън незабавно извади от раницата си странен наглед предмет — лъскава сребриста кука с намотано черно найлоново въже.

Високият сержант бързо монтира дръжката на куката в гранатомета М–203 от долната страна на автоматичната му пушка. После се прицели и стреля.

Разнесе се хидравлично съскане и куката описа изящна дъга над бездната. Острите й сребристи челюсти се разтвориха в движение. Черното въже се размотаваше след нея.

Тя улучи върха на скалната кула и се заби в основата на едно дебело дърво. Ван Люън опъна въжето над моста и завърза края му за една от каменните подпори.

Докато пресичате моста, се дръжте с една ръка за обезопасяващото въже — каза Скот. — Ако мостът се скъса, то ще ви спаси.

Ван Люън забеляза, че Рейс е пребледнял.

— Всичко ще бъде наред. Само се дръжте за въжето и няма да има проблеми.

Един по един най-напред минаха зелените барети.

Тесният въжен мост се люлееше под тежестта им, но издържа. Останалите ги последваха под постоянния субтропичен дъжд.

Рейс пресече бездната последен и толкова силно стискаше найлоновото въже, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Движеше се по-бавно от другите. Когато стъпи на перваза от отсрещната страна, те вече се бяха отдалечили. Пред себе си Уилям видя мокро каменно стълбище, което водеше към гъсталака. Той побърза да настигне групата.

От двете му страни шумоляха влажни зелени листа и шибаха лицето му. След около половинминутно изкачване Рейс стигна до малка площадка.

Всички други вече бяха там и стояха неподвижно. В първия момент той не разбра какво ги е накарало да спрат, ала после забеляза, че са насочили фенерчетата си нагоре и наляво.

Погледът му проследи лъчите.

— Мили Боже! — ахна Рейс.

Върху най-високото място на скалната кула, цялата в кал и мъх, отвсякъде обгърната от бурени, лъщяща под неспирния дъжд, се издигаше каменна сграда.

Тя тънеше в сянка, но беше ясно, че съзнателно е била построена да излъчва заплашителност и могъщество. Сграда, която нямаше друга цел, освен да вдъхва страх и благоговение.

Това бе храм.

Рейс впери поглед в мрачния каменен храм и мъчително преглътна.

Изглеждаше зловещ.

Студен, жесток и зловещ.

Самата постройка не бе голяма. Всъщност имаше само един етаж. Ала той знаеше, че външността лъже.

Предполагаше, че онова, което вижда, е само покривът на храма, върхът на айсберга. Защото руините, които се разкриваха пред очите им, свършваха прекалено внезапно. Просто потъваха в калта под краката им.

По-голямата част от зданието навярно се криеше под влажната пръст, натрупвана в продължение на четиристотин години.

Но и стърчащите на повърхността останки бяха достатъчно ужасяващи.

Храмът имаше приблизително пирамидална форма. Две широки каменни стъпала водеха нагоре към малка кубична постройка, не по-голяма от среден гараж. Уилям не се сещаше какво представлява тя. Може би някакво светилище, свещено помещение, подобно на онези върху пирамидите на ацтеките и майте.

По стените й имаше страховити пиктограми — озъбени чудовища с котешки глави и дълги като коси нокти, умиращи хора, надаващи мъчителни викове. Камъните бяха напукани от изминалите столетия. Безкрайният субтропичен дъжд се стичаше на ручейчета по релефите и съживяваше героите на ужасните сцени — той предизвикваше същия ефект като течащата вода по каменния тотем.