Храмът на инките

Двамата заобиколиха ниската кубична сграда по равна каменна пътека, която опасваше светилището като балкон без парапет.

Отзад видяха стръмен пръстен перваз, който се спускаше до самия ръб на скалната кула.

Застанал на върха му, Рейс погледна надолу към наредените плътно един до друг правоъгълни блокове, които образуваха пътеката.

Сред тях се открояваше един изключително странен наглед камък.

Кръгъл камък.

Наш също го видя и двамата се наведоха да го разгледат по-отблизо.

Диаметърът му беше около седемдесет сантиметра, приблизително колкото раменете на широкоплещест мъж, и като че ли бе поставен в цилиндричен отвор, изсечен в квадратните блокове наоколо.

— Чудя се за какво са го използвали — рече Наш.

— Кой е Романо? — попита Рейс и свари полковника абсолютно неподготвен.

По-рано Наш му беше разказал за групата немски командоси, убили монасите от йезуитския манастир в Пиренеите, и му бе показал на снимка техния командир, човек на име Хайнрих Анистазе.

Ала полковникът не беше споменал нито дума за Романо. Кой бе той и какво правеше в селото? И по-важно, защо бягаха от него?

Наш остро го изгледа и изражението му стана мрачно.

— Професоре, моля ви…

— Кой е Романо?

— Извинете ме — каза Наш, грубо мина покрай него и се запъти обратно към предната страна на храма.

Рейс само поклати глава и го последва от разстояние. Когато излезе отпред, той седна на широките каменни стъпала.

Чувстваше се страшно уморен. Вече минаваше девет и след близо дванадесетчасовото пътуване беше капнал от изнемога.

Уилям се излегна върху камъка и плътно се уви в якето си. Изведнъж го обзе непреодолимо изтощение. Той отпусна глава и затвори очи.

В този момент обаче чу някакъв шум.

Особен шум. Силно стържене, бързо и настойчиво, почти нетърпеливо, но странно приглушено. Сякаш идваше изпод каменните стъпала под главата му.

Рейс се намръщи.

Сякаш нокти драскаха по камък.

Той незабавно се поизправи и хвърли поглед към Наш и другите.

Понечи да им каже за шума, ала не успя да го стори, защото в този миг, точно в този миг, два напомнящи на ястреби хеликоптера с ревящи витла и бълващи огън картечници изплуваха от дъждовната пелена над скалната кула и осветиха върха й с мощните лъчи на прожекторите си.

Навсякъде около Рейс започна оглушителна автоматична стрелба и в каменната стена на сантиметри над главата му се появи редица дупки от куршуми.

Той се хвърли зад ъгъла на храма и надзърна навън тъкмо в мига, когато от дърветата в края на площадката се появи малка армия от тъмни фигури, черни призраци в нощта, които бързо напредваха и стреляха в движение.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ Понеделник, 4 януари, 21:10

В стената до него се забиха нови куршуми и Рейс бързо се отдръпна назад.

После внезапно някъде над главата му отекна нова стрелба. Някъде съвсем наблизо.

Той отвори очи, погледна нагоре и се озова точно под прожектора на един от хеликоптерите. Уилям стисна клепачи и от ослепителния лъч пред него заплуваха бели петна.

Рейс заслони очи с ръка и зрението му постепенно се възвърна. И тогава осъзна, че някой се е изправил над проснатото му тяло и стреля към източника на светлина.

Ван Люън. Неговият телохранител.

Защитаваше го с автоматичната си пушка.

В този момент един от хеликоптерите изрева — от витлата му се носеше мощен грохот, прожекторът му играеше по върха на кулата — и обсипа калната земя пред сержанта с куршуми от страничните си картечници. Невероятният им екот заглуши тракането на автоматичните оръжия.

В слушалката на Рейс се носеха отчаяни викове:

— … Не виждам къде…

— … прекалено са много!

Изведнъж прозвуча гласът на Наш:

— Ван Люън! Не стреляй! Не стреляй!

РАЙОНЪТ НА ВИЛКАФОР

Миг по-късно сержантът преустанови стрелбата и в последвалата злокобна неподвижност под бялата светлина на двата хеликоптера, които кръжаха над върха, Рейс видя, че групата им е обградена от поне двадесет души — всички облечени в черно и въоръжени с автомати.

Двата хеликоптера се появиха над площадката пред храма и го осветиха с мощните си прожектори. Те бяха АН–64 „Апачи“ американско производство — стройни, зловещи нападателни машини.

Тъмните фигури бавно започнаха да се приближават откъм дърветата по краищата на скалния връх.

Всички бяха въоръжени до зъби. Някои носеха компактни германски автомати МР–5, други — свръхмодерни щайер AUG.

Рейс се изненада от себе си, изненада се от познанията си за различните видове оръжие.

За това всъщност бе виновен Марти.

Освен че работеше в УСВП и беше най-досадният почитател на Елвис Пресли на света (номерата на кредитните му карти и всичките му компютърни пароли бяха едни и същи — 53310761, военният сериен номер на Краля), брат му бе и жива оръжейна енциклопедия.

До последната им среща преди девет години, винаги когато влизаха в спортен магазин, Марти посочваше на по-малкия си брат всеки модел, марка и производител на стоките в отдела за оръжие. Странното беше, че благодарение на постоянните обяснения на Марти, сега Рейс неочаквано откри, че и той е в състояние да ги разпознава.