Храмът на инките

Уилям запремигва с клепачи, върна се в настоящето и погледна фалангата от командоси.

Всички бяха с мастиленочерни бойни униформи, колани, ръкавици и кубинки.

Ала най-поразителни бяха лицата им. Войниците носеха порцеланови хокейни маски — еднообразни, черни безлични маски, които скриваха всичко друго, освен очите им. Това им придаваше студен, нечовешки вид — почти като на роботи.

В този момент един от тях бързо се приближи до Ван Люън и взе пушката и другите му оръжия.

После се наведе към Рейс и се усмихна под страшната си черна маска.

— Добър вечер — каза той и грубо го изправи на крака.

Дъждът продължаваше да вали.

Наш, Коупланд и Лорън стояха до портала с ръце на тила. С тях бяха разоръжените зелени барети.

Уолтър Чеймбърс зяпаше с ококорени очи заобикалящите ги маскирани командоси. Габи Лопес просто ги наблюдаваше студено.

Ван Люън и Рейс бяха натирени при другите.

Уилям плахо гледаше облечените в черно войници. И преди бе виждал такива маски. Южноамериканските полицаи от групите за борба с масови безредици ги използваха по време на особено бурни демонстрации, за да предпазват лицата си от камъни и други хвърлени предмети.

Той преброи общо двадесетина командоси.

В мрака зад техния кръг обаче стоеше друга група мъже и жени. Те не носеха униформи и маски. Бяха в цивилни спортни дрехи, подобни на тези на Лорън.

Учени, помисли си Рейс. Немски учени, дошли да търсят тириевия идол.

Той хвърли поглед към портала, към големия камък, който запушваше входа. От всичките му страни стърчаха жици — експлозивите С–2.

Един от командосите пристъпи напред и вдигна ръка, за да свали черната си хокейна маска.

Рейс се напрегна в очакване да види суровото студено лице на Хайнрих Анистазе, бившият агент на ЩАЗИ, предвождал немските убийци в манастира.

Войникът свали маската си.

Уилям се намръщи. Не го познаваше.

Това не беше Анистазе.

А едър, по-възрастен мъж с кръгло набръчкано лице и гъсти сиви мустаци.

Рейс не бе сигурен дали да се чувства облекчен или ужасен.

Без да каже нито дума, командирът на немците грубо блъсна Уилям и приклекна пред портала.

Той разгледа жиците и изсумтя. После се изправи и отиде при Франк Наш.

Надменният му поглед преценяващо се плъзна по бившия полковник.

След това рязко се обърна и излая заповед на войниците си:

— Feldwebel Dietrich, bringen Sie sie in das Dorf und sperren Sie sie ein! Hauptmann von Dirksen, bereiten Sie alles vor, um den Tempel zu offnen.

Рейс мислено преведе думите: „Сержант Дитрих, отведете ги в селото и ги заключете. Капитан фон Дирксен, пригответе се да отворите храма“.

Водени от немския сержант на име Дитрих и придружавани от шестима маскирани командоси, десетимата американци пресякоха въжения мост и заслизаха по пътеката.

Когато стигнаха долу, минаха през тясната цепнатина в платото. След двадесетина минути отново бяха в селото.

Ала тук всичко се бе променило.

Два големи халогенни прожектора силно осветяваха главната улица. Двата хеликоптера „Апачи“, които бяха видели на върха на кулата, сега бяха кацнали в средата на улицата. Край реката стояха десетина немски войници.

Рейс проследи погледите им и видя очуканите хюита до брега. В сравнение с лъскавите „Апачи“, те изглеждаха стари и тромави.

Очите на немците обаче бяха насочени към нещо друго.

Нещо, което се поклащаше върху водната повърхност, полузабулено от безспирно леещия се дъжд.

Хидроплан.

Само че не бе обикновен хидроплан. Крилете му трябва да бяха широки поне шестдесет метра. А корпусът му беше невероятно огромен, много по-голям от транспортния самолет, докарал американската група в Перу. Под гигантските му криле имаше четири турбореактивни двигатели.

Това бе Ан–111 „Албатрос“, най-големият хидроплан на света.

Самолетът бавно се въртеше върху речната повърхност и се насочваше към брега.

Когато се приближи до калната почва, от задната му страна се спусна товарна рампа.

От вътрешността му се появиха две машини — осемколесен бронетранспортьор, който приличаше на танк с гуми, и брониран джип.

Колите спряха по средата на главната улица. Американците бяха отведени при тях. Рейс видя други двама немски командоси, които бутаха пред себе си Текс Райкарт и Дъги Кенеди.

— Господа — обърна се на немски към войниците Дитрих, — вкарайте войниците и военните служители в БТР-а, а цивилните — в джипа и ги заключете ги вътре.

Наш, Коупланд и зелените барети бяха натикани в големия БТР, а Рейс, Лорън, Лопес и Чеймбърс — затворени в джипа.

Един от немските командоси вдигна предния капак и се надвеси над двигателя. Той натисна някакъв ключ под радиатора и вратите и прозорците с изщракване се заключиха.

Подвижен затвор, помисли си Рейс.

Страхотно.

Междувременно на върха на скалната кула кипеше оживена дейност.

Всички немските войници бяха от Fallschirmjager, парашутисти от групата за бързо действие на германската армия, и действаха бързо и ефикасно.

Техният командир, генерал Гюнтер С. Колб, мъжът със сивите мустаци, който студено беше изгледал Франк Наш, им лаеше заповеди на немски:

— Бързо! Бързо! Бързо! Хайде! Нямаме много време!