Храмът на инките

— Докладвайте, капитане — нареди по микрофона Колб, когато младият немски капитан стигна до края на стълбището.

Фон Дирксен стоеше в тесен каменен тунел, който завиваше надясно и стръмно се спускаше по спирала в мрака на храма. В стените имаше малки ниши.

— Стигнахме до края на стълбището — отвърна той. — Виждам заоблен тунел. Продължавам по него.

Групата предпазливо заслиза по прохода. Лъчите на фенерчетата им играеха по влажните стени. Някъде отдолу се чуваше звук от капеща вода.

Група, тук Първи — каза фон Дирксен. — Обадете се.

Останалите бързо отговориха:

— Тук Втори.

— Трети.

— Четвърти.

— Пети.

Немските войници продължиха навътре в тунела.

Рейс и другите мълчаливо се взираха в екрана и слушаха приглушените гласове на немците. Уилям превеждаше.

— … тук е адски влажно, навсякъде има вода…

— … бъдете нащрек. Внимавайте къде стъпвате… В този момент от тонколоните се разнесе силно пращене.

— Какво е това? — сепнато попита фон Дирксен — Група, обадете се.

— Тук Втори.

— Трети.

— Четвърти.

И после нищо.

Рейс чакаше да се обади последният войник. Ала тонколоните мълчаха.

Фон Дирксен се обърна.

— Фридрих — прошепна той и закрачи назад покрай другите.

Спускаха се по стръмния тунел и наоколо им цареше мрак, нарушаван само от светлината на фенерчетата.

Зад себе си виждаха бледосинкава лунна светлина, която сочеше пътя към повърхността.

Капитанът впери поглед нагоре.

— Фридрих! — отново прошепна в мрака той. — Фридрих! Къде си?

Фон Дирксен чу някъде зад себе си свистене.

Когато се обърна, видя само двама от хората си. Третият го нямаше.

Той тъкмо се канеше да каже нещо по микрофона си, но внезапно зърна необикновено голяма сянка да се плъзга покрай завоя на тунела и онемя.

Тя се очертаваше на фона на лунната светлина зад нея.

И изглеждаше ужасяващо.

Меките синкави лъчи на луната лъщяха по мускулести черни хълбоци. Фенерчето на фон Дирксен осветяваше дълги остри зъби.

Немският капитан просто зяпаше смаяно създанието.

То бе огромно.

Изведнъж към него се присъедини второ, също такова същество.

Трябва да се бяха крили в нишите, помисли си фон Дирксен.

Бяха ги изчакали да минат покрай тях, за да им отрежат пътя за бягство.

И тогава първото чудовище скочи. Капитанът нямаше никакъв шанс. То се движеше невероятно бързо за толкова голям звяр и след миг зиналата му паст изпълни полезрението на фон Дирксен. Немецът успя само да извика.

От тонколоните се носеха викове и крясъци.

Рейс и другите ужасено гледаха екрана.

Писъците на последните трима от групата на фон Дирксен разцепваха въздуха в храма. Чу се автоматична стрелба, ала тя заглъхна след секунди и отново се възцари тишина.

Безкрайна тишина.

Уилям не откъсваше очи от екрана, който показваше отворения портал.

— Фон Дирксен, Фридрих, Нилсон. Докладвайте.

Отговор не последва.

Рейс хвърли поглед към Лорън.

И изведнъж от тонколоните изкънтя нов глас.

Задъхан и уплашен.

— Господин генерал! Тук Нилсон! Повтарям, тук Нилсон! Господи… Бог да ни е на помощ. Бягайте оттук, господин генерал! Бягайте оттук докато още мо…

Тряс!

Прозвуча като някакъв сблъсък.

Като нещо голямо, стоварило се върху мъжа на име Нилсон.

Разнесе се шум от боричкане, последвано от смразяващ крясък. И друг, безкрайно по-ужасен звук.

Рев, зловещ рев, мощен и гърлен, като на лъв.

Само че по-дълбок, по-свиреп.

Рейс отново погледна телевизора и се вцепени.

Видя го да изплува от мрака на портала.

От входа на храма се появи гигантско черно създание. Стомахът на Уилям се сви.

Защото в този момент разбра, че въпреки цялата си модерна техника, въпреки всичките си оръжия и егоистични желания да открият нов, фантастичен източник на енергия, хората на тази скална кула са нарушили един далеч по-прост закон на човешката еволюция.

Някои врати просто трябва да останат затворени.

Гюнтер Колб и другите десетина немци на върха на кулата просто благоговейно зяпаха звяра, застанал на портала.

Той бе великолепен.

Беше висок метър и половина, макар и застанал на четири лапи. Абсолютно черен, мастиленочерен от главата до опашката.

Приличаше на някакъв вид ягуар.

Гигантски черен ягуар.

Жълтите очи на огромната котка блестяха под лунната светлина и с косматите си гневни вежди, мускулести хълбоци и остри като ками зъби тя наистина приличаше на самия дявол.

И тогава меката синкава светлина, която огряваше входа на храма, се замени с бял проблясък на светкавица и в последвалия оглушителен грохот на гръмотевица грамадният звяр изрева.

Ревът му спокойно можеше да е сигнал.

Защото в този момент, точно в този момент, от мрака на храма изскочиха още десетина черни котки и се нахвърлиха върху немците.

Въпреки че бяха въоръжени с автомати, командосите нямаха никакъв шанс.

Котките бяха прекалено бързи. Прекалено гъвкави. Прекалено силни. Те нападнаха смаяните войници и учени с поразителна свирепост.

Неколцина войници успяха да стрелят и едно от чудовищата се стовари на земята, като се разтърсваше в силни гърчове.

Ала това не промени нищо. Другите котки дори не забелязваха куршумите, които свистяха наоколо им, и след секунди впиваха зъби в гърлата на стрелците и ги задушаваха в мощните си челюсти.