Храмът на инките

Ужасяващи викове разцепиха нощта.

Генерал Гюнтер Колб бягаше.

Мокри папратови листа шибаха лицето му, докато се спускаше по каменното стълбище, което водеше към висящия мост.

Ако успееше да мине по моста, мислеше си той, и го отвържеше от подпорите от отсрещната страна, котките щяха да останат на скалната кула.

Колб тичаше по влажните каменни плочи. Ушите му пищяха. Нещо голямо трополеше след него. Още малко…

Там!

Той го видя.

Въженият мост!

Видя дори неколцина от хората си, които бягаха по него от кървавия ужас на върха.

Генералът прескочи последните няколко стъпала и стъпи на перваза.

Беше успял!

И тогава върху гърба му се стовари огромна тежест и Колб се строполи по очи.

Силно се удари в студената влажна повърхност на перваза и отчаяно задращи с ръце в опит да се изправи, когато изведнъж гигантска черна лапа блъсна китката му и я прикова към земята.

Колб ужасено погледна нагоре.

Една от котките.

И бе стъпила отгоре му!

Дяволският черен звяр напрегнато се взираше в него и любопитно разглеждаше това странно дребно създание, което толкова глупаво се беше опитало да му избяга.

Генералът плахо впери поглед в зловещите жълти очи. В този момент главата на грамадното животно със смразяващ рев се наведе към него. Колб стисна клепачи и зачака края.

В селото цареше тишина.

Дванадесетте немски командоси край монитора просто смаяно се споглеждаха.

Другарите им на върха на кулата бягаха във всички посоки. От време на време някой от тях откриваше огън, само за да бъде нападнат миг по-късно от огромна котешка фигура.

— Хаселдорф, Крайгер — рязко каза сержант Дитрих. — Вдигнете западния мост. — Двама от войниците незабавно напуснаха кръга.

Дитрих се обърна към младия радист.

— Успя ли да се свържеш с някого горе?

— Опитвам, но никой не отговаря — отвърна радистът.

— Продължавай.

Рейс наблюдаваше Дитрих и командосите през мокрите прозорци на джипа, когато ненадейно чу вик. Той светкавично се обърна.

И видя един от немците от кулата, който тичаше откъм крайречната пътека.

Войникът бясно размахваше ръце и крещеше:

— Schnell, zum Flugzeug! Schnell, zum Flugzeug! Sie kommen!

„Бързо на самолета! Бързо на самолета! Те идват!“ Ослепителна светкавица освети пътеката зад него и Рейс зърна нещо, което подскачаше по петите му.

— Господи…

Гигантска котка — също като онази, която само преди минути беше излязла от храма.

Ала образът на малкия екран в джипа не можеше да се сравнява с истинския лик на звяра.

Той бе абсолютно ужасяващ.

Тичаше с ниско наведена глава и острите му уши бяха прилепнали назад. Могъщите му мускулести хълбоци го тласкаха към бягащата му плячка.

Движеше се с възхитителна котешка грация — онова поразително съчетание от равновесие, сила и бързина, типично за котките по целия свят.

Немският командос полагаше всички усилия, но нямаше шанс да се спаси. Той се опита да промени посоката си, да се скрие зад дърветата край пътеката. Ала котката беше прекалено гъвкава. Приличаше на бягащ леопард — копираше съвършено движенията на жертвата, завиваше наляво, отклоняваше се надясно, държеше ниско центъра на тежестта си и нито за миг не губеше равновесие.

Тя настигна нещастния немец, скочи отгоре му и… В този момент светкавицата угасна и пътеката потъна в пълен мрак.

Мрак.

Тишина.

И Рейс чу вик.

После нова светкавица освети речния бряг и когато видя сцената пред себе си, Рейс усети, че кръвта му се вледенява.

Гигантската черна котка беше възседнала тялото на командоса, навела масивната си глава над шията му. Тя рязко повдигна челюсти и с отвратителен разкъсващ звук изтръгна гръкляна на клетника.

При следващата ослепителна светкавица звярът триумфално изрева.

В продължение на цяла минута никой в джипа не каза нищо.

Накрая Уолтър Чеймбърс наруши мълчанието.

— Ние също не сме в безопасност.

И имаше право. Защото в този момент, в този страшен момент, от гъсталака край речния бряг изскочиха останалите черни котки и нападнаха всички хора наоколо.

Зверовете атакуваха от всички страни и напълно изненадаха Дитрих и хората му, глупаво събрани край монитора в средата на селото.

Котките изпълниха главната улица като прилепи, излитащи от ада, нахвърляха се върху войниците, събаряха ги на земята, преди те да успеят да реагират, и впиваха зъби в гърлата им.

Рейс не беше сигурен колко са тези чудовища. Отначало преброи десет, после дванадесет… петнадесет…

Господи.

Внезапно чу изстрели и се обърна. Двамата командоси, които Дитрих бе пратил да вдигнат западния мост, Хаселдорф и Крайгер, отчаяно стреляха по връхлитащите зверове.

Успяха да повалят две от страховитите котки, преди Другите просто да скочат отгоре им и да ги разкъсат.

Едно от животните стъпи върху гърба на Хаселдорф и изтръгна гръбначния му стълб. Друго захапа гърлото на Крайгер и му строши врата с отвратително хрущене.

В селото цареше хаос. Немците тичаха във всички посоки — към двата хеликоптера, към колибите, към реката — в отчаян опит да избягат от разярените котки.

— Качвайте се на хеликоптерите! — извика някой. — Качвайте се на…

Изрева двигател и Рейс се обърна. Витлата на вертолетите бавно се завъртяха.