Храмът на инките

В центъра на светилището обаче се намираше най-интригуващото в цялата сграда. Някакъв вход. Квадратен портал.

Ала този портал беше затворен. По някое време в далечното минало някой го бе запушил с огромен камък. Рейс предположи, че е трябвало поне десет души да го избутат до входа.

— Определено датират отпреди инките — като разглеждаше релефите, отбеляза Чеймбърс.

— Да, категорично — съгласи се Лопес.

— Откъде знаете? — попита Наш.

— Пиктограмите са разположени прекалено близо една до друга — отвърна антропологът.

— И са прекалено детайлни — прибави Лопес.

Полковникът се обърна към Скот.

— Свържете се с Райкарт в селото.

— Слушам. — Капитанът отстъпи от кръга и извади портативна радиостанция от раницата си.

Лопес и Чеймбърс продължаваха да обсъждат.

— Какво мислиш? — попита археоложката. — Чачапоя?

Възможно е — отвърна той. — А може да е и моче5. Виж котешките изображения.

Габи Лопес скептично наклони глава.

— В такъв случай този храм е на близо хиляда години.

— Ами пътеката около кратера и стълбището на кулата? — попита Чеймбърс.

— Да… да, знам. Много странно.

— Радвам се, че сте заинтригувани — прекъсна ги Наш, — но за какво говорите, по дяволите?

— Ами, изглежда че тук има някакво противоречие, полковник — отвърна антропологът.

— Какво искаш да кажеш?

Разбираш ли, пътеката около кратера и стълбището към този храм несъмнено са дело на инките. Те са строили всевъзможни пътища из Андите и методите им са добре документирани. Тези два примера носят всички особености на строителството на инките.

— С други думи?

— С други думи, пътеката и стълбището датират приблизително отпреди четиристотин години. Този храм от друга страна, е бил построен много по-рано.

— И какво от това? — раздразнено попита Наш.

— Ами, това е противоречието — рече Чеймбърс. — Защо инките са прокарали пътека до храм, който не са построили те?

— И не забравяй въжения мост — прибави Лопес.

— Точно така — съгласи се антропологът. — Точно така.

— Дребният учен плахо погледна нагоре към ръба на кратера. — Предлагам да побързаме.

— Защо? — попита Наш.

— Защото, полковник, съществува голяма вероятност в този район да живее местно племе, което няма много да се зарадва, че сме нахлули в неговото светилище.

— Откъде знаеш, че тук има местни?

— Защото те са направили въжения мост — отвърна Чеймбърс.

— Както по-рано отбеляза професор Рейс — поясни той, — въжените мостове са много нетрайни. Ако е въже, сплетено от трева, ще се разпадне, да речем, за няколко години. Мостът, по който преди малко минахме, не може да е съществувал преди четири века. Изграден е наскоро от някой, който познава строителните методи на инките — по всяка вероятност примитивно племе, предавало това познание от поколение на поколение.

Наш високо изпъшка.

— Примитивно племе — безизразно повтори Рейс. — Тук. Сега ли?

— Това не е чак толкова невероятно — отвърна Габи Лопес. — В долината на Амазонка постоянно се откриват неизвестни племена. През осемдесет и седма братята Вилас Боас установиха контакт с изчезналото племе Крин Акроте в бразилската джунгла. По дяволите, бразилското правителство даже редовно праща изследователи, за да търсят племена, живеещи като през каменната епоха.

Както можете да се досетите обаче, много от тези примитивни туземци са крайно враждебно настроени към европейците. Не е изолиран случай изследователите да се връщат у дома на парчета. Някои, като известния перуански антрополог доктор Мигел Морос Маркес, изобщо не се завръщат…

— Хей! — внезапно каза застаналата до портала Лорън.

Всички се обърнаха към нея.

— Тук е написано нещо — рече тя.

Рейс и другите се приближиха. Лорън почисти пръстта от камъка, който запушваше входа, и Уилям видя надписа.

Появи се буквата „N“.

— Какво е това, по дяволите?… — възкликна Наш.

Постепенно се образуваха думи.

„No entrare…“

Рейс знаеше тези думи.

На испански „No entrare“ означаваше „Не влизай“.

Лорън почисти целия надпис, изсечен в средата на камъка. Той гласеше:

Уилям мислено го преведе. И мъчително преглътна.

— Какво пише? — попита Наш.

Рейс се обърна към него, помълча малко и накрая отвърна:

— „Не влизай в никакъв случай. Вътре те очаква смърт“.

— Какво значи „AS“? — попита Лорън.

— Предполагам, че е съкращение от Алберто Сантяго.

Дъги Кенеди нервно подритваше камъните в краката си. Вече беше тъмно, дъждът продължаваше да вали и той бе ядосан, че са го оставили в селото. Ужасно му се искаше да е горе в планината с другите.

— Какво има, Дъгс? — попита длъгнестият ефрейтор Джордж „Текс“ Райкарт, който стоеше край рова от източната страна на селището. Той произхождаше от Остин и беше типичен каубой — откъдето идваше и прякорът му. — Липсва ти действието, а?

— Нищо ми няма — отвърна Дъги. — Просто предпочитам да съм в оная планина и да откривам онова, за което сме дошли, вместо да вися в туй скапано село.

Райкард скришом се подсмихна. Дъги бе добро хлапе. Малко смотано, ама иначе хитро.

Текс обаче не знаеше, че зад провинциалния южняшки акцент на Кенеди се крие изключителна интелигентност.