Храмът на инките

— И очакваме появата на група терористи… — прибави Габи Лопес.

— Освен ако не решим да си тръгнем пеш — предложи Рейс.

Капитан Скот се обърна към Наш.

— Ако останем, ще загинем.

— А ако си тръгнем, нацистите ще вземат идола — отвърна Коупланд.

— И ще разполагат със Супернова — рече Лорън.

— Нямаме избор — твърдо заяви Наш. — Можем да направим само едно нещо.

— Какво?

— Да вземем идола преди пристигането на нацистите.

Тримата войници предпазливо вървяха по крайречната пътека под проливния субтропичен дъжд.

Водеха капитан Скот и ефрейтор Чъки Уилсън, насочили пушките си към гъстия листак надясно. Въоръжен с американска М–16, немският командос Граф ги следваше.

Всички носеха отстрани на каските си малки фиброоптични камери, които излъчваха картина при другите в селото.

След известно време войниците стигнаха до цепнатината в склона на платото, която водеше до скалната кула и храма.

Скот кимна на Уилсън и младият ефрейтор влезе в тесния проход.

Рейс и другите наблюдаваха на монитора Скот, Уилсън и Граф, които бавно напредваха в цепнатината. Излъчваните от камерите им призрачни черно-бели образи заемаха отделни правоъгълници на монитора.

Планът бе прост.

Докато тримата влизаха в храма и взимаха идола, останалите зелени барети и немският командос, редник на име Молке, трябваше да поправят оцелелия хеликоптер. После всички щяха да излетят от Вилкафор преди пристигането на нацистките терористи.

— Хм, не забравяме ли нещо? — обади се Рейс.

— Какво? — попита Наш.

— Например котките. Нали тъкмо те бяха причината за цялата тая каша? Нали?

— По изгрев слънце котките напуснаха селото — на ясен и правилен английски каза някой зад тях.

Рейс се обърна и видя четвъртия, последен член на немската група, който стоеше зад него и се усмихваше.

Той напълно се различаваше от другите трима немци Шрьодер, Граф и Молке. Докато те бяха яки и в чудесна форма, този човек беше по-възрастен, много по-възрастен, поне на петдесет и определено неатлетичен. Най-характерната му особеност бе дългата сива брада. Рейс не го хареса още от пръв поглед. От позата и вида му се излъчваше надутост и арогантност.

— Призори котките се насочиха към платото — високомерно заяви мъжът. — Сигурно са се върнали в леговището си в храма. — Той сухо се усмихна. — Предполагам, че тъй като последните няколко поколения от вида им са прекарали почти четиристотин години в пълен мрак, те не се чувстват добре на светло.

Брадатият отсечено — типично по немски — протегна ръка.

Аз съм доктор Йохан Краус, зоолог и криптозоолог от Хамбургския университет. Участвам в операцията заради някои зоологически въпроси, повдигнати в ръкописа.

— Какво е криптозоолог? — попита Рейс.

— Човек, който се занимава с митични животни — отвърна Краус.

Митични животни…

— Да. Йети, чудовището от Лох Нес, големите котки от английските блата и разбира се — прибави той, — южноамериканските рапа.

— Значи знаете за тези котки — каза Уилям.

— Само онова, което ми е известно от местните легенди, двусмислените йероглифи и непотвърдените случаи на срещи с тях. Но тъкмо това й е хубавото на криптозоологията. Тя изучава животни, които не подлежат на изучаване, защото никой не може да докаже тяхното съществуване.

— Значи смятате, че ни е нападнала глутница митични животни — рече Рейс. — На мен не ми изглеждаха много митични.

— През петдесетина години в този район на амазонската джунгла се съобщава за голям брой необичайни изчезвания. Местните, които напускат селата си през нощта, просто повече не се появяват. В редки случаи на сутринта ги откриват с изтръгнати гръкляни или гръбнаци.

Туземците наричат звяра, който нощем убива безмилостно всичко живо, рапа, — име, предавано от поколение на поколение.

Краус внимателно се вгледа в Рейс.

— Трябва да се отнасяме към този местен фолклор с изключително внимание, защото може да ни е много полезен.

— За какво?

— Ами, от него можем да научим някои неща за котките.

— Например?

— На първо място спокойно можем да приемем, че рапа е нощно животно. Останките от туземците са откривани само на сутринта. И от собствен опит ни е известно, че тези котки бягат от дневната светлина. Следователно са нощни животни. Ловуват единствено нощем.

— Ако векове наред са били затворени в храма, как са оцелели? — попита Рейс. — С какво са се хранили?

Не знам. — Краус сериозно се намръщи, сякаш решаваше сложно математическо уравнение.

Уилям погледна към платото, където се намираше тайнственият храм. Източният му склон бе забулен от пелената на дъжда.

— А какво правят сега? — попита той.

— Спят, предполагам — отвърна зоологът. — И тъкмо затова сега е най-подходящият момент да пратим нашите хора за идола.

Скот, Уилсън и Граф излязоха от тесния проход и нагазиха в плиткия басейн на дъното на кратера.

Тук цареше необикновен мрак. Дъждовните облаци спираха слънчевите лъчи, клоните на дърветата надвисваха над ръба на кратера. Всички цепнатини в стените тънеха в сенки.

Американците тръгнаха първи. Тънки лъчи се стрелнаха от фенерчетата, монтирани на автоматичните им пушки.

— Добре… — каза в ларингофона си Скот.