Читаем Храмът на инките полностью

Когато продължихме напред по главната улица, забелязах големия сух ров, който обграждаше селото. Два плоски дървени моста, направени от няколко наредени един до друг дънера, бяха прехвърлени от двете страни на селището. Изглежда бързо можеха да се вдигнат и да превърнат мястото в непревземаема крепост. Очевидно нападателите бяха изненадали Вилкафор.

Стигнахме до цитаделата. Тя представляваше огромна каменна постройка с два реда стени и пирамидална форма, но кръгла, а не квадратна.

Ренко удари по голямата каменна врата в основата й, извика името Вилкафор и заяви, че той, Ренко, е донесъл идола.

След известно време каменната плоча се плъзна настрани и се появиха неколцина воини, следвани от самия Вилкафор, старец със сива коса и кухи очи. Носеше червен плащ, ала изглеждаше толкова царствен, колкото и всеки просяк по мадридските улици.

— Ренко! — когато видя спътника ми, възкликна той.

— Чичо — рече Ренко.

И тогава Вилкафор ме забеляза.

Предполагам, че съм очаквал на лицето му да се изпише изненада при вида на испанец, придружаващ племенника му в неговата геройска задача, ала се излъгах. Вилкафор просто се обърна към Ренко и каза:

— Това ли е златоядецът, за когото толкова много ми разказваха моите пратеници? Онзи, който ти е помогнал да избягаш от затвора, онзи, който е напуснал Куско заедно с теб?

— Да, чичо — потвърди князът.

Разговаряха на кечуа, но Ренко вече бе обогатил беглите ми познания по този извънредно странен език и аз разбирах повечето от думите им.

— Благороден златоядец… — изсумтя Вилкафор, — … хм… не знаех, че съществува такова животно. Но щом е твой приятел, племеннико, той е добре дошъл при нас.

Старейшината отново се обърна и този път видя престъпника Басарио, застанал зад Ренко с дяволита усмивка на лицето. Вилкафор веднага го позна и стрелна княза с разярен поглед.

— Какво прави този тук?…

— Той пътува с мен, чичо. Имам си причина. — Ренко замълча за миг. — Какво се е случило, чичо? Испанците ли…

— Не, племеннико. Не бяха златоядците. Не, това беше хиляди пъти по-страшно зло.

— Какво е станало?

Вилкафор сведе глава.

— Племеннико, тук не е безопасно убежище…

— Защо?

— Не… не, изобщо не е безопасно.

— Чичо — рязко попита Ренко, — какво си направил?

Старейшината го погледна, после погледът му се отправи към огромното скално плато, което се извисяваше над селото.

— Бързо, племеннико, влез в цитаделата. Скоро ще се спусне нощ и те ще излязат с мрака. Хайде, в крепостта ще си в безопасност.

— Какво става тук, чичо?

— Аз съм виновен, племеннико. За всичко съм виновен аз.



Тежката каменна врата на цитаделата с глух екот се затвори зад нас.

В двуетажната пирамида цареше сумрак. Светеха само няколко факли, които пламтяха в ръцете на воините. Видях десетина уплашени лица — жени, притискащи към себе си деца, ранени мъже. Предполагам, че всички бяха роднини на Вилкафор, щастливците, които са били в крепостта по време на кошмарната касапница.

Освен това забелязах квадратен отвор в каменния под в него час по час влизаха или излизаха хора. Изглежда долу имаше някакъв проход.

— Това е кенко — прошепна в ухото ми Басарио.

— Какво?

— Лабиринт. Мрежа от тунели, изсечени в скалата под селището. Недалеч от Куско има един такъв прочут кенко. Първоначално проходите са били път за бягство на управляващия елит — единствено царското семейство на даден град е знаело как да се ориентира в объркващия лабиринт.

Днес обаче тунелите се използват главно за развлечение и залагане по време на големи празници. В лабиринта влизат двама воини. После пускат вътре пет възрастни ягуара. Печели воинът, който успешно излезе от кенко и избегне ягуарите. Предполагам обаче, че лабиринтът в това село се използва по първоначалното му предназначение — като тунел, по който да бягат знатните.

Вилкафор ни отведе в един от ъглите на цитаделата, където гореше огън, и ни покани да седнем върху разстланото сено. Неколцина слуги ни донесоха вода.

— Е, Ренко, носиш ли идола? — попита старейшината.

— Да. — Князът извади каменната скулптура от кожената си чанта. Той свали великолепното копринено покривало от лъскавото черно-лилаво изображение и малката група наоколо ахна.

Струва ми се, че под мъждукащата оранжева светлина озъбената котешка муцуна на идола придоби още по-зловещ вид, — ако това изобщо беше възможно.

— Ти наистина си Избраникът, племеннико — каза Вилкафор. — Човекът, предопределен да спаси нашия идол от онези, които искат да ни го отнемат. Гордея се е теб.

— И аз с теб, чичо — отвърна Ренко, макар че интонацията му показваше друго. — Кажи ми какво се е случило тук.

Старейшината кимна.

И после рече следното:

— Чух за светотатствата на златоядците в нашата земя. Те нахлуват в селищата и в планините, и в горите. Отдавна смятам, че е само въпрос на време да открият тази тайна крепост.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аладдин. Вдали от Аграбы
Аладдин. Вдали от Аграбы

Жасмин – принцесса Аграбы, мечтающая о путешествиях и о том, чтобы править родной страной. Но ее отец думает лишь о том, как выдать дочь замуж. Среди претендентов на ее руку девушка встречает того, кому удается привлечь ее внимание, – загадочного принца Али из Абабвы.Принц Али скрывает тайну: на самом деле он - безродный парнишка Аладдин, который нашел волшебную лампу с Джинном внутри. Первое, что он попросил у Джинна, – превратить его в принца. Ведь Аладдин, как и Жасмин, давно мечтает о другой жизни.Когда две родственных души, мечтающие о приключениях, встречаются, они отправляются в невероятное путешествие на волшебном ковре. Однако в удивительном королевстве, слишком идеальном, чтобы быть реальным, Аладдина и Жасмин поджидают не только чудеса, но и затаившееся зло. И, возможно, вернуться оттуда домой окажется совсем не просто...

Аиша Саид , Айша Саид

Приключения / Фантастика для детей / Приключения для детей и подростков / Зарубежная литература для детей
Библиотекарь
Библиотекарь

«Библиотекарь» — четвертая и самая большая по объему книга блестящего дебютанта 1990-х. Это, по сути, первый большой постсоветский роман, реакция поколения 30-летних на тот мир, в котором они оказались. За фантастическим сюжетом скрывается притча, южнорусская сказка о потерянном времени, ложной ностальгии и варварском настоящем. Главный герой, вечный лузер-студент, «лишний» человек, не вписавшийся в капитализм, оказывается втянут в гущу кровавой войны, которую ведут между собой так называемые «библиотеки» за наследие советского писателя Д. А. Громова.Громов — обыкновенный писатель второго или третьего ряда, чьи романы о трудовых буднях колхозников и подвиге нарвской заставы, казалось, давно канули в Лету, вместе со страной их породившей. Но, как выяснилось, не навсегда. Для тех, кто смог соблюсти при чтении правила Тщания и Непрерывности, открылось, что это не просто макулатура, но книги Памяти, Власти, Терпения, Ярости, Силы и — самая редкая — Смысла… Вокруг книг разворачивается целая реальность, иногда напоминающая остросюжетный триллер, иногда боевик, иногда конспирологический роман, но главное — в размытых контурах этой умело придуманной реальности, как в зеркале, узнают себя и свою историю многие читатели, чье детство началось раньше перестройки. Для других — этот мир, наполовину собранный из реальных фактов недалекого, но безвозвратно ушедшего времени, наполовину придуманный, покажется не менее фантастическим, чем умирающая профессия библиотекаря. Еще в рукописи роман вошел в лонг-листы премий «Национальный бестселлер» и «Большая книга».

Антон Борисович Никитин , Гектор Шульц , Лена Литтл , Михаил Елизаров , Яна Мазай-Красовская

Фантастика / Приключения / Попаданцы / Социально-психологическая фантастика / Современная проза