Храмът на инките

Когато продължихме напред по главната улица, забелязах големия сух ров, който обграждаше селото. Два плоски дървени моста, направени от няколко наредени един до друг дънера, бяха прехвърлени от двете страни на селището. Изглежда бързо можеха да се вдигнат и да превърнат мястото в непревземаема крепост. Очевидно нападателите бяха изненадали Вилкафор.

Стигнахме до цитаделата. Тя представляваше огромна каменна постройка с два реда стени и пирамидална форма, но кръгла, а не квадратна.

Ренко удари по голямата каменна врата в основата й, извика името Вилкафор и заяви, че той, Ренко, е донесъл идола.

След известно време каменната плоча се плъзна настрани и се появиха неколцина воини, следвани от самия Вилкафор, старец със сива коса и кухи очи. Носеше червен плащ, ала изглеждаше толкова царствен, колкото и всеки просяк по мадридските улици.

— Ренко! — когато видя спътника ми, възкликна той.

— Чичо — рече Ренко.

И тогава Вилкафор ме забеляза.

Предполагам, че съм очаквал на лицето му да се изпише изненада при вида на испанец, придружаващ племенника му в неговата геройска задача, ала се излъгах. Вилкафор просто се обърна към Ренко и каза:

— Това ли е златоядецът, за когото толкова много ми разказваха моите пратеници? Онзи, който ти е помогнал да избягаш от затвора, онзи, който е напуснал Куско заедно с теб?

— Да, чичо — потвърди князът.

Разговаряха на кечуа, но Ренко вече бе обогатил беглите ми познания по този извънредно странен език и аз разбирах повечето от думите им.

— Благороден златоядец… — изсумтя Вилкафор, — … хм… не знаех, че съществува такова животно. Но щом е твой приятел, племеннико, той е добре дошъл при нас.

Старейшината отново се обърна и този път видя престъпника Басарио, застанал зад Ренко с дяволита усмивка на лицето. Вилкафор веднага го позна и стрелна княза с разярен поглед.

— Какво прави този тук?…

— Той пътува с мен, чичо. Имам си причина. — Ренко замълча за миг. — Какво се е случило, чичо? Испанците ли…

— Не, племеннико. Не бяха златоядците. Не, това беше хиляди пъти по-страшно зло.

— Какво е станало?

Вилкафор сведе глава.

— Племеннико, тук не е безопасно убежище…

— Защо?

— Не… не, изобщо не е безопасно.

— Чичо — рязко попита Ренко, — какво си направил?

Старейшината го погледна, после погледът му се отправи към огромното скално плато, което се извисяваше над селото.

— Бързо, племеннико, влез в цитаделата. Скоро ще се спусне нощ и те ще излязат с мрака. Хайде, в крепостта ще си в безопасност.

— Какво става тук, чичо?

— Аз съм виновен, племеннико. За всичко съм виновен аз.

Тежката каменна врата на цитаделата с глух екот се затвори зад нас.

В двуетажната пирамида цареше сумрак. Светеха само няколко факли, които пламтяха в ръцете на воините. Видях десетина уплашени лица — жени, притискащи към себе си деца, ранени мъже. Предполагам, че всички бяха роднини на Вилкафор, щастливците, които са били в крепостта по време на кошмарната касапница.

Освен това забелязах квадратен отвор в каменния под в него час по час влизаха или излизаха хора. Изглежда долу имаше някакъв проход.

— Това е кенко — прошепна в ухото ми Басарио.

— Какво?

— Лабиринт. Мрежа от тунели, изсечени в скалата под селището. Недалеч от Куско има един такъв прочут кенко. Първоначално проходите са били път за бягство на управляващия елит — единствено царското семейство на даден град е знаело как да се ориентира в объркващия лабиринт.

Днес обаче тунелите се използват главно за развлечение и залагане по време на големи празници. В лабиринта влизат двама воини. После пускат вътре пет възрастни ягуара. Печели воинът, който успешно излезе от кенко и избегне ягуарите. Предполагам обаче, че лабиринтът в това село се използва по първоначалното му предназначение — като тунел, по който да бягат знатните.

Вилкафор ни отведе в един от ъглите на цитаделата, където гореше огън, и ни покани да седнем върху разстланото сено. Неколцина слуги ни донесоха вода.

— Е, Ренко, носиш ли идола? — попита старейшината.

— Да. — Князът извади каменната скулптура от кожената си чанта. Той свали великолепното копринено покривало от лъскавото черно-лилаво изображение и малката група наоколо ахна.

Струва ми се, че под мъждукащата оранжева светлина озъбената котешка муцуна на идола придоби още по-зловещ вид, — ако това изобщо беше възможно.

— Ти наистина си Избраникът, племеннико — каза Вилкафор. — Човекът, предопределен да спаси нашия идол от онези, които искат да ни го отнемат. Гордея се е теб.

— И аз с теб, чичо — отвърна Ренко, макар че интонацията му показваше друго. — Кажи ми какво се е случило тук.

Старейшината кимна.

И после рече следното:

— Чух за светотатствата на златоядците в нашата земя. Те нахлуват в селищата и в планините, и в горите. Отдавна смятам, че е само въпрос на време да открият тази тайна крепост.