Храмът на инките

Тогава князът ми каза да сляза долу и да поспя. С радост изпълних нареждането му, толкова бях изтощен от дългото пътуване.

И така, аз се върнах в крепостта, където легнах върху настланото сено. В ъглите на помещението горяха два малки огъня.

Отпуснах глава, но тъкмо бях затворил очи, когато някой настойчиво ме потупа по рамото. Вдигнах клепачи и се озовах пред най-грозното лице, което съм виждал през целия си живот.

До мен беше приклекнал старец и ми се усмихваше с беззъбата си уста. От веждите, носа и ушите му стърчаха отвратителни снопчета сиви косми.

— Поздрави, златоядецо — каза той. — Чух какво си направил за младия княз — че си му помогнал да избяга от затвора. Искам да изразя най-дълбоката си благодарност.

Озърнах се наоколо. Огньовете бяха угаснали, всички спяха. Всъщност трябва да съм задрямал, поне за кратко.

— О — рекох аз. — Хм… моля.

Старецът насочи костеливия си показалец към гърдите ми и мъдро кимна.

— Внимавай, златоядецо. Ренко не е единственият, чиято съдба е обвързана с идола.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, че ролята на Ренко като пазител на Духа на народа бе предсказана направо от пророчицата в Пачакамак. — Той пак ми се усмихна с беззъбата си усмивка. — Твоята също.

Бях чувал за пачакамакската пророчица. Тя беше уважавана старица, жрица в храма светилище. Традиционната пазителка на Духа на народа.

— Защо? — попитах аз. — Какво е казала за мен пророчицата?

— Скоро след като златоядците стъпиха на нашите брегове, пророчицата съобщи, че нашата империя ще загине. Ала също предсказа, че докато Духът на народа остане в наши ръце, душите ни ще продължат да живеят. Но ясно даде да се разбере, че един-единствен човек може да спаси идола.

— Ренко.

— Точно така. Пълните й думи обаче бяха:

Ще настъпи време, когато ще дойде той,

човек, герой, носещ Слънчевия знак.

Той ще има смелостта да се бие с големите гущери,

той ще има джинга,

той ще се радва на помощта на сърцати мъже,

мъже, които ще дадат живота си

за неговата благородна кауза,

и той ще падне от небето, за да спаси нашия дух.

Той е Избраникът.

— Избраникът ли? — попитах аз.

— Да.

Зачудих се дали спадам към категорията на „сърцатите мъже“, които ще дадат живота си, за да помогнат на Ренко. Реших, че не съм от тях.

После се замислих над думата „джинга“. Инките извънредно ценяха това качество, рядко срещано съчетание от равновесие, сила и бързина, способността на човек да се движи като котка.

Спомних си как по време на дръзкото ни бягство от Куско Ренко с лекота беше скачал от покрив на покрив и как се бе плъзнал по въжето. Дали се беше движил с уверената грация на котка? Несъмнено.

— Какво означава това, че Избраникът ще има смелостта да се бие с големите гущери? — попитах аз.

— Когато Ренко бил на тринайсет години — отвърна старецът, — един алигатор захапал майка му, когато наливала вода на брега на местния поток. Младият Ренко бил с нея и щом видял, че чудовището завлича майка му в реката, той се хвърлил след нея и се борил с грозния звяр, докато я измъкнал от зъбите му. Малцина ще скочат във водата да се бият с такова страшно създание. Още по-малко едно тринайсетгодишно момче.

Преглътнах.

Не бях чувал за тази геройска постъпка на Ренко. Знаех, че е храбър мъж, но чак толкова? Е, аз не бях способен на такова нещо.

Старецът прочете мислите ми. Той отново насочи дългия си костелив показалец към гърдите ми.

— Не пренебрегвай собственото си смело сърце, млади златоядецо. Ти също си проявил огромен кураж, когато си помогнал на нашия млад княз да избяга от испанския затвор. Някои дори биха казали, че си проявил най-голямата смелост — смелостта да застанеш на правата страна.

Скромно наведох глава.

Старецът доближи уста към ухото ми.

— Не вярвам, че такива геройства трябва да останат невъзнаградени. Не, като награда за храбростта ти искам да ти подаря ето това.

Той ми протегна мехур от някакво малко животно. Вътре имаше течност.

Взех го.

— Какво е това? — попитах аз.

— Маймунска урина — отвърна старецът.

— Маймунска урина — безизразно повторих аз.

— Тя ще те пази от рапа — поясни той. — Запомни, рапа е котка и също като всичките си събратя е извънредно суетно създание. Според племената в този район рапа не може да понася някои течности. Ако намажеш тялото си с тях, тя няма да те докосне.

Усмихнах се. В края на краищата за пръв път ми подаряваха в знак на благодарност екскременти от диво животно.

— Благодаря ти — казах аз. — Такъв… прекрасен… подарък.

Старецът ужасно се зарадва.

— Тогава ще ти намеря още.

Положих усилия да отклоня щедростта му — за да не ми даде екскременти и от друго животно. Но вторият му подарък не беше материален.

Искам да споделя с теб една тайна — рече той.

— Каква?