Храмът на инките

— Говори се, че Духът на народа притежава способността да укротява свирепите зверове. Никога не го бях виждал, но бях чувал, че потопен във вода, идолът успокоява дори най-разяреното животно. Когато виковете ти ме събудиха и видях, че рапите са ви обкръжили, реших, че моментът е подходящ да проверя тази теория.

Смаяно поклатих глава.

— Ренко — пристъпи напред Лена, — нося ти съобщение.

— Да?

— Испанците превзеха Роя. Но не могат да разчетат тотемите. Затова когато стигат до всеки следващ, пращат по дирите ви следотърсачи чанки. След като златоядците обсадиха Паксу и Тупра, трябваше да дойда при теб и да ти обясня положението, тъй като съм една от малкото, които знаят кода на тотемите. После научих, че са изгорили Роя из основи. По петите ти са, Ренко. И скоро ще бъдат тук.

— Кога?

Лицето й помръкна.

— Движат се бързо, братко. Много бързо. Ако продължат с досегашната скорост, предполагам, че ще пристигнат до изгрев слънце.

— Открихте ли нещо? — внезапно попита иззад Рейс полковник Наш.

Уилям вдигна очи и видя, че Наш, Лорън, Габи и Краус стоят на вратата на БТР-а. Беше късно следобед и покритото с буреносни облаци небе вече тъмнееше.

Рейс си погледна часовника.

16:55.

По дяволите.

Нямаше представа, че е чел толкова дълго.

Скоро щеше да е нощ. И с мрака щяха да дойдат рапите.

— Е? Успяхте ли да откриете нещо? — повтори полковникът.

— Хм… — започна Рейс. Толкова дълбоко бе потънал в ръкописа, че почти беше забравил защо го чете — за да научи как да победят котките и да ги върнат обратно в храма.

— Е?

— Тук пише, че те излизат само нощем или когато е много тъмно.

— Това обяснява активността им в кратера — обади се Крас — Там беше толкова тъмно, даже през деня, че те бяха…

— Рапите също явно знаят, че в селото могат да намерят храна — прекъсна го Рейс, преди зоологът да успее да оправдае предишната си грешка — грешка, довела до смъртта на трима добри войници. — В ръкописа го нападат два пъти.

— Пише ли как изобщо са се озовали в храма?

— Да. Били затворени вътре от велик мислител, който искал да превърне храма в изпитание за човешката алчност. — Рейс подчертано изгледа Наш. — Предполагам, че сме се провалили.

— Храмът на Солон… — ахна Габи Лопес.

— Пише ли как можем да ги победим? — попита полковникът.

— Да, споменава се нещо за това. Всъщност две неща. Първо, с маймунска урина. Явно всички котки не могат да я понасят. Намазваш се с нея и рапите бягат от теб.

— Ами вторият начин? — рече Лорън.

— Хм, това е доста странно. Точно когато котките са се готвели да нападнат Сантяго, индианският княз хвърлил идола в една локва. Щом попаднал в контакт с водата, камъкът издал странен вибриращ звук, който очевидно спрял животните.

Тези думи накараха Наш да се намръщи.

— Звукът наистина бил много особен — продължи Рейс. Сантяго го описва като екот на камбана и изглежда принципът е същият като при свирките за кучета — някакво високочестотно вибриране, което въздейства върху котките, но не и върху хората.

И най-странното е, че инките знаели за това. В ръкописа на няколко пъти се казва, че според тях при потапяне във вода идолът укротявал дори най-свирепия звяр.

Наш погледна Лорън.

— Може да е резонанс — предположи тя. — Контактът с концентрираните кислородни молекули във водата кара тирия да резонира по същия начин, по който реагират с кислорода във въздуха други ядрени вещества.

— Но тук става въпрос за много по-големи мащаби… — рече Наш.

— И сигурно тъкмо поради това монахът е чул екота — отвърна Лорън. — Хората не могат да чуват резонанса, предизвикан, да речем, от плутоний и кислород, честотата е прекалено ниска. Но тъй като тирият е невъобразимо по-плътен от плутония, възможно е при контакт с вода резонансът да е толкова силен, че да се чува от човешко ухо.

— И щом го е чул монахът, за котките трябва да е било два пъти по-зле — отбеляза Краус.

Всички се обърнаха към него.

— Спомнете си, че котешкият слух е приблизително десет пъти по-остър от човешкия. Те чуват неща, които ние физически не сме способни да усетим, и общуват на честота, която е извън нашия слухов обсег.

— Общуват ли? — попита Лорън.

— Да — потвърди зоологът. — Отдавна е установено, че големите котки общуват със сумтене и гърлени вибрации, които са недоловими за хората. Въпросът обаче е, че онова, което е чул монахът, сигурно е било само една десета от онова, което е достигнало до котките. Екотът трябва да ги е влудил и това ги е накарало да спрат.

— В ръкописа има нещо повече — каза Рейс. — Звукът не само ги е спрял. Изглежда, котките са последвали идола, след като е бил хвърлен във водата. Като че ли ги е привличал или дори ги е хипнотизирал.

— Пише ли как идолът се е озовал в храма? — попита Наш.

— Не — отвърна Уилям. — Поне засега. Кой знае, Ренко и Сантяго може да са го намокрили и с негова помощ да са отвели котките в храма. Както и да са постъпили, те са успели да ги примамят обратно вътре и в същото време са занесли идола. — Той замълча за миг. — Всъщност е доста логично. Като са го оставили там, те просто са допълнили Солоновото изпитание на човешката алчност.