Храмът на инките

Поведението им го смущаваше. Беше прекалено координирано за глутница животни.

Котките пресякоха рова от различни страни. Някои минаха по западния мост, други просто скачаха по повалените дънери на дъното и изпълзяваха от отсрещната страна.

И навлязоха в селото.

Повечето рапи, видя Рейс, се насочиха право към цитаделата, привлечени от миризмата на хората вътре.

В този момент обаче той забеляза едно самотно бяло петно, което се приближи до неподвижния БТР.

Уилям мигновено се обърна надясно — и зърна дългите черни мустаци на звяра точно пред прозорчето до себе си!

Усетило зловонието на маймунските екскременти, животното изсумтя. После се отдалечи, за да се присъедини към другите при крепостта.

— Добре, всички котки отиват при цитаделата — каза Наш. — Лорън, какво става при вас?

— Те са навсякъде. Искат да влязат, но вратата е затворена. Засега сме в безопасност. Можете вече да пратите момчетата.

Полковникът се обърна към зелените барети.

— Готови ли сте?

Войниците кимнаха.

— Тогава тръгвайте.

С тези думи той отвори задния люк на БТР-а и Кокрън, Ван Люън и Райкарт, целите намазани с вонящите кафяви маймунски лайна, изскочиха навън. Наш бързо затвори след тях.

— Кенеди — попита по микрофона си той, — някаква промяна на положението в района?

— Според сателита в радиус от сто и петдесет километра няма нищо, господин полковник — отговори от цитаделата Дъги.

Докато Наш разговаряше, Рейс напрегнато следеше сателитния образ на селото.

Котките предпазливо се събираха около крепостта. В същото време обаче в долната част на екрана се появиха още три точки, които се отдалечаваха от бронетранспортьора и бързо се придвижваха на запад по моста, после към тъмното скално плато.

Кокрън, Ван Люън и Райкарт.

Отиваха за идола.

Зелените барети изскочиха от мъглявата пелена, която покриваше крайречната пътека и се затичаха към цепнатината. Движеха се бързо и дишаха тежко. На каските им бяха монтирани камери.

Стигнаха до прохода.

Той тънеше в гъста сива мъгла. Без да забавят ход, войниците продължиха напред.

Наш, Шрьодер и Рене не откъсваха очи от мониторите и следяха напредването на командосите.

Рейс стоеше на няколко крачки от екраните. Не искаше да им пречи.

Наш и двамата немци обаче наблюдаваха само картината от цепнатината. Те просто не обръщаха внимание на сателитния образ.

Уилям погледна другия монитор.

И се намръщи.

— Хей, какво е това, по дяволите? — попита той.

Полковникът разсеяно се озърна към него. Ала когато видя излъчваната от сателита картина, рязко се изправи.

— Мамка му…

В дясната част на екрана — от източната страна на селото — се виждаше сивота, която представляваше гората, водеща към края на платото и долината на Амазонка.

Доскоро там не бе имало нищо.

Но сега положението се беше променило.

Целият участък гъмжеше от бели петна — поне тридесет — които бързо се приближаваха към селото.

Кръвта на Рейс се вледени.

Това определено бяха хора и очевидно — всичките въоръжени.

Те безшумно излязоха от джунглата, притиснали прикладите на автоматите към раменете си и готови за стрелба.

Рейс и другите ги наблюдаваха през прозорците на БТР-а.

Носеха черни керамични бронирани жилетки и се движеха прецизно и бързо, като се прикриваха един друг.

Когато усетиха новия си враг, рапите при цитаделата едновременно се обърнаха. Те се напрегнаха, готови да скочат, после…

Останаха неподвижни.

Кой знае защо котките не нападнаха новодошлите. Просто ги гледаха.

И в този момент, точно в този момент, един от войниците откри огън с автомат, който в очите на Рейс приличаше на оръжие от „Междузвездни войни“.

От правоъгълното дуло изригна невероятно количество куршуми, които разкъсаха на парчета главата на първата котка. Тя просто избухна и наоколо полетяха пръски кръв и късчета плът.

Същата участ сполетя още един от зверовете и рапите се пръснаха във всички посоки.

Рейс надничаше през прозореца и се опитваше да разгледа по-добре оръжието в ръцете на непознатия.

Изглеждаше невероятно, като нещо от космическата ера.

Имаше правоъгълна форма и нито една негова част не приличаше на цев. Тя трябва да бе скрита някъде в дългото правоъгълно тяло.

Уилям и преди беше виждал такива оръжия, но само на снимка, никога на живо.

Това бяха „Хеклер & Кох“ G–11.

Според брат му Марти, „Хеклер & Кох“ G–11 бяха най-модерните автомати в света.

Разработени и създадени през 1989-та — преди десет години — те все още бяха с две десетилетия пред другите.

Това бяха единствените оръжия, които се зареждаха направо с куршуми. А също и единствените с микропроцесори — главно защото никой друг автомат на Земята не бе толкова сложен, че да се нуждае от такъв.

Поради факта, че не използваха патрони, G–11 не само изстрелваха две хиляди и триста „парчета“ в минута, но и побираха сто и петдесет куршума — пет пъти повече от пълнителя на обикновена автоматична пушка като М–16. А бяха два пъти по-малки от нея.

Само парите спираха масовото им приложение. В края на 1989-та политически съображения бяха принудили германското правителство да анулира договора си с „Хеклер & Кох“ за доставка на G–11 за бундесвера.