Храмът на инките

— Наш ме прати да ви кажа, че нацистите са в селото. Заглушаваха радиостанцията ни и изгубихме връзка с вас. Неколцина от хората им идват насам. Наш нареди да не се връщате във Вилкафор, а да се отдалечите оттук, да влезете в контакт с хеликоптерите и да се уговорите да ви вземат от планината…

В този момент в стените на портала се забиха куршуми. Четиримата бързо приклекнаха под опустошителния огън. Каменните блокове се трошаха, сякаш бяха мазилка.

Рейс се обърна и видя дванадесетина нацистки командоси, които ги обстрелваха от дърветата в края на площадката.

Кокрън отвърна на огъня от прикритието на портала. Ван Люън направи същото. Изстрелите на пушките им почти не се чуваха от безпощадния грохот на свръхмодерните G–11.

Уилям също се опита да се включи в стрелбата, но когато натисна спусъка на своята М–16, не се случи нищо.

Кокрън го забеляза, пресегна се и дръпна назад Т-образната ръчка отстрани на оръжието му.

Господи, ти си също толкова безполезен, колкото поп в бардак — изръмжа ефрейторът.

Рейс отново натисна спусъка и този път от дулото изригнаха куршуми. Откатът едва не извади ръката му от раменната става.

— Какво ще правим? — надвика грохота Райкарт.

— Не можем да останем тук! — отвърна Ван Люън. — Трябва да се върнем при въжения…

В този момент някъде над главите им се разнесе резониращ екот.

Рейс вдигна очи и видя черен хеликоптер „Москито“ MD–500, който изплува от мъглата и се понесе над върха на скалната кула.

Макар и много по-малък от „Апачи“ и „Команчи“, той компенсираше по-скромната огнева мощ с бързина и маневреност.

Името му идваше от външното му сходство с някои представители на насекомите18. Той имаше заоблена стъклена кабина, която приличаше на широките полусферични очи на пчела, и дълги колесници като крака на комар.

Вертолетът над кулата изстреля оглушителен откос със страничните си картечници и описа дълги непрекъснати линии в калта пред храма.

— Положението се влошава! — извика Рейс.

Експлозивите, които нацистите бяха заредили под БТР-а, избухнаха.

Изпод голямата осемколесна машина изригна огнено кълбо, което я повдигна на три метра над земята и я завъртя във въздуха. Бронетранспортьорът тежко се стовари на едната си страна.

Светът вътре полудя.

Когато разбраха какво ги очаква, Наш, Рене и Шрьодер бяха закопчали предпазните ремъци на седалките си и се бяха приготвили за взрива.

И сега висяха перпендикулярно на земята.

Ала най-важното бе, че БТР-ът беше издържал.

Засега.

Дъги Кенеди боязливо надникна от покрива на цитаделата.

На равни разстояния един от друг в сивкавата мъгла стояха десетина нацистки командоси, насочили напред своите G–11.

Той бе видял взривяването на бронетранспортьора и благодареше на Господ, че нацистите не знаят за хората в крепостта. Стените й нямаше да устоят на такава страшна експлозия.

После внезапно чу викове — някой лаеше заповеди на немски.

Дъги не знаеше много немски и не разбра повечето думи. После обаче долови нещо, което му беше познато: „das Sprengkommando“.

Той се вцепени. И рязко се обърна, за да види, че четирима нацистки командоси тичат по посока на реката в отговор на заповедта.

Въпреки скромните си познания по този език, по време на службата си в едно ракетно поделение на НАТО край Хамбург бе усвоил поне най-често използваните немски военни термини.

Един от тях беше „das Sprengkommando“.

Група за унищожаване.

От прикритието на портала Ван Люън стреля с гранатохвъргачката си. Секунда по-късно сред дърветата край позициите на нацистите се разнесе взрив и наоколо се посипаха листа и кал.

Сержант! — извика Кокрън.

Какво?

Ако продължаваме така, ще ни очистят! Те са много повече! Ще изчакат, докато ни свършат боеприпасите, и тогава ще попаднем в капан! Трябва да бягаме!

— Какво предлагаш? — попита Ван Люън.

— Ти си сержантът, не аз — отвърна Кокрън.

— Добре тогава. — Ван Люън се намръщи и се замисли за миг. — Единственият начин да се измъкнем оттук е да минем по въжения мост, нали така?

Да.

Тогава някак трябва да стигнем дотам… Да.

— Предлагам да заобиколим зад храма и да се спуснем до ръба на кулата. После ще се промъкнем през гъсталака до моста. Когато минем оттатък, ще отвържем моста и ще оставим копелетата на върха.

— Звучи добре — каза Райкарт.

— Тогава да действаме — рече Ван Люън.

Зелените барети се приготвиха да напуснат входа на храма. Рейс реши просто неотлъчно да ги следва — каквото и да правеха.

— Добре… — провлачи Ван Люън. — Хайде!

Четиримата се втурнаха под дъжда, като обсипаха враговете си с дъжд от куршуми.

Нацистите залегнаха сред дърветата.

Сержантът и Райкарт първи завиха зад ъгъла.

Секунди по-късно заобиколиха задния ъгъл и се озоваха на познатата на Рейс каменна пътека със странния кръгъл камък.

Разкаляният склон под тях стръмно се спускаше на петнадесетина метра и завършваше с тесен скален перваз, който образуваше ръба на кулата — и който гледаше над сто метровата бездна. Наляво обаче имаше група дебели дървета. И тъкмо в тази посока се намираше въженият мост.

Кокрън и Рейс последваха другите. Двамата веднага видяха стръмния склон.