Храмът на инките

До него оставаха петнадесетина метра. И в този момент десетината нацистки войници, които ги бяха нападнали при портала, вече го пресичаха.

По дяволите, помисли си Ван Люън, бяха го изпреварили!

Той погледна един от немците, който тъкмо стъпваше на пътеката от отсрещната страна на пропастта. В ръцете му имаше нещо — нещо увито в дрипав лилав плат.

Идолът.

Мамка му.

И тогава нацистите направиха онова, от което най-много се страхуваше Ван Люън — онова, което бе възнамерявал да направи самият той, ако беше стигнал пръв.

Отвързаха моста и го оставиха да падне.

Големият въжен мост се прилепи към стената на скалната кула. Въжето, с което можеше да се изтегли обратно, изчезваше в гъстата мъгла под него.

Сержантът безпомощно проследи с поглед войниците, които се спускаха по пътеката от отсрещната страна на бездната.

Бяха взели идола.

И той не можеше да ги спре.

Хайнрих Анистазе стоеше с ръце на хълбоците в центъра на Вилкафор. Беше доволен от развоя на събитията.

Импулсният генератор бе свършил чудесна работа, прекъсвайки радиовръзките на врага. Американците в БТР-а бяха неутрализирани с лекота. И сега току-що беше научил, че хората му са взели идола от храма.

Разнесе се вик и Анистазе се обърна. Групата от кулата се връщаше по крайречната пътека.

Командирът й незабавно дойде при него и му подаде завит с плат предмет.

— Хер обергрупенфюрер — тържествено каза той. — Идолът.

Анистазе се усмихна.

След като се изкатери по въжето на куката, Рейс се втурна към площадката пред храма да търси на зелените барети. Ако някой от тях бе оцелял.

Откри Ван Люън и Кокрън на скалния перваз, където доскоро беше висял въженият мост.

— Копелета — изруга той, когато видя зейналата бездна пред тях. — Отрязали са моста.

— Няма как да минем оттатък — отвърна Ван Люън.

В този момент покрай тях отново прелетя черният хеликоптер. Дулата на страничните му картечници бълваха огън. Нацистите трябва да го бяха оставили, за да довърши работата.

Рейс и другите незабавно се прикриха в храсталака. Над главите им се сипеха листа, дънерите на дърветата се цепеха на трески.

— Мамка му! — надвика грохота Кокрън.

Уилям погледна хеликоптера над пропастта. Дългите му колесници висяха под тялото му.

„Колесниците…“ — помисли си той.

Нещо в главата му прещрака — някаква яростна решителност, каквато никога не бе знаел, че притежава.

— Ван Люън! — извика Рейс.

— Да?

— Прикривайте ме!

— Защо?

— Просто накарайте хеликоптера да се издигне малко по-нависоко! Но не и да отлети!

— Какво ще правите?

— Ще се махна от тая скала!

Това беше достатъчно за сержанта. Секунда по-късно той изскочи от гъсталака и откри огън.

В отговор черният хеликоптер се издигна малко и отвърна на стрелбата.

Междувременно Рейс трескаво размотаваше въжето на куката си. Той вдигна очи към вертолета.

— Още по-нависоко! Много е ниско!

Уилям прецени разстоянието до хеликоптера. Бе прекалено близо, за да изстреля куката. Трябваше да я хвърли.

Рейс размота въжето още малко, като внимаваше да не го оплита.

— Кокрън! — извика той. — Можеш ли да се движиш с тоя твой ранен крак?

— Ти как мислиш, Айнщайн?

— Тогава не ми трябваш! Оставаш тук. Ван Люън! Прикривай ме!

С тези думи Рейс изскочи от храстите и плавно хвърли куката към левия колесник на хеликоптера.

И още в мига, в който я пусна, разбра, че точно е пресметнал разстоянието.

Куката описа дъга и два пъти се уви около колесника.

— Добре, Ван Люън! Хайде!

Сержантът изстреля последен откос по вертолета и се затича към Рейс на ръба на перваза.

— Хващай се! — подаде му пушката си Уилям. Тя беше завързана за края на въжето.

Ван Люън го погледна.

— Знаеш ли, ти си много по-смел, отколкото те смятат хората.

— Благодаря.

С тези думи двамата се оттласнаха от перваза и полетяха във въздуха над тридесетметровата бездна.

— Скапаняк… — изсумтя Бъз Кокрън, докато ги следеше с поглед.

Рейс и Ван Люън скочиха на пътеката от отсрещната страна. Уилям бързо освободи въжето от пушката си и го пусна.

Нацистите като че ли не разбраха къде са изчезнали. Хеликоптерът просто продължи да кръжи над пропастта, безцелно стреляйки с картечниците си, а Рейс и Ван Люън се затичаха надолу към селото.

Хайнрих Анистазе взе загърнатия в плат предмет и със затаен дъх го разви.

— Да — когато видя лъскавия черен идол, каза той. — Да…

После рязко се завъртя на токове и закрачи към източния мост.

— Sprengkommando — извика немецът, — готови ли са хлорните заряди?

— Още три минути, хер обергрупенфюрер — отвърна откъм очукания бронетранспортьор един от хората му.

— Значи закъснявате с три минути — излая Анистазе. — Чакаме ви при реката.

— Слушам, хер обергрупенфюрер.

Анистазе включи радиостанцията си.

— Хер оберстгрупенфюрер? Чувате ли ме? — Оберстгрупенфюрер бе най-високият ранг в СС — генерал.

— Да.

— Взехме го.

— Донесете ми го.

— Слушам, хер оберстгрупенфюрер. Веднага. — Анистазе пресече източния мост и навлезе в джунглата.

Рейс и Ван Люън тичаха надолу по пътеката.

Стигнаха до дъното на кратера, вмъкнаха се в цепнатината и продължиха край реката, насочили пушките си напред. Гъстата мъгла обгръщаше всичко.