Храмът на инките

— Ван Люън и Кенеди — каза Наш. — И всеки, който може да носи оръжие — прибави той и погледна двамата агенти от БКА и немския командос. Рене, Шрьодер и Молке кимнаха.

Полковникът се обърна към Коупланд.

— Ами ти, Трой?

— Никога през живота си не съм държал оръжие.

— Добре тогава. Изглежда, че само вие петимата…

— И аз мога да боравя с… — обади се Рейс.

— Какво? — възкликна Лорън.

— Вие? — изгледа го Коупланд.

— Е, поне с някои оръжия — сви рамене Уилям. — Брат ми постоянно мъкнеше разни железа вкъщи. Не съм добър с всички, но…

— Професор Рейс отлично се справи горе на кулата — пристъпи напред Ван Люън, размени поглед с Уилям и му подаде пистолет „Зиг-Зауър“.

Той се обърна към Наш.

Това ли е всичко, господин полковник?

Наш кимна.

— На всяка цена вземете идола. Хеликоптерите всеки момент трябва да са тук. Веднага щом пристигнат, ще ги пратя да ви помогнат. Ако успеете да вземете идола и известно време да задържите нацистките копелета, хеликоптерите ще ви измъкнат оттам. Разбрахте ли?

Ясно — отвърна сержантът и стисна автоматичната си пушка. — Да вървим.

Ван Люън вървеше пръв по тесните каменни проходи на лабиринта под Вилкафор.

Той притискаше пушката към рамото си и осветяваше тунела пред тях с монтираното на цевта фенерче.

Рейс, Кенеди, Молке и двамата агенти от БКА плътно го следваха. Дъги и тримата немци също носеха М–16. Уилям бе въоръжен само със сребристия „Зиг-Зауър“.

Макар че не го признаваше, Рейс беше уплашен до смърт. Но бе там, където искаше да е — с Ван Люън, Дъги и немците, търсеше идола, преследваше нацистите. Вършеше нещо.

Лабиринтът обаче не го успокояваше.

Приличаше на някакъв ужасен зандан — кошмарен хаос от подземни тунели с каменни стени и хлъзгав разкалян под.

В ъглите висяха огромни космати паяци, отвратително дебели змии пълзяха в лепкавата кал. И беше тясно, клаустрофобично тясно — проходите бяха широки по-малко от метър.

Ван Люън тичаше начело на малката им група.

— Завий по третия тунел надясно — каза иззад него Рейс. — И после продължавай по зиг-заг. Първо наляво.

Докато Рейс и другите бяха в лабиринта, Хайнрих Анистазе се спусна в подножието на платото.

Той отиде на речния бряг и се качи на гумена моторна лодка „Зодиак“.

— Sprengkommando — каза по микрофона си Анистазе. Докладвайте.

Не получи отговор.

Шестимата тичаха в тунелите.

Тичаха с всички сили, завиваха наляво, после надясно, разкъсваха паяжини, препъваха се в дванадесетметрови змии, залитаха по хлъзгавите, покрити с мъх проходи на ужасния подземен кенко.

— Хей, Ван Люън — задъхано рече Рейс, когато влязоха в дълъг прав тунел.

— Да?

— Какъв е тоя „Клуб на осемдесетте“?

— Клуба на осемдесетте ли?

— Снощи Кокрън спомена за него, докато вие разтоварвахте хеликоптерите, но не ми обясни какъв е. Искам да разбера, преди да умра.

Сержантът изсумтя.

— Мога да ти кажа, обаче е доста, хм, гадно.

— Опитай.

— Ами добре… За да станеш член на Клуба на осемдесетте, трябва да си правил секс с момиче, родено през осемдесетте години.

— Божичко! — потръпна Рейс.

— Казах ти, че е гадно.

Продължиха да тичат.

Вече бяха от около седем минути в лабиринта, когато Ван Люън внезапно зави зад поредния ъгъл и се блъсна в каменна стена.

Само че изобщо не бе стена.

А изход.

Каменна плоча, също като онази на входа на цитаделата квадратна и със заоблена основа, така че лесно да бъде избутана настрани, но не и отвън.

Рейс и Ван Люън я преместиха…

… и незабавно чуха рева на могъщ водопад.

На няма и три метра пред тях падаше плътна водна завеса.

Уилям се огледа наоколо.

Вяха на някаква пътека, пътека на инките, изсечена в скалата зад водопада.

Вече бяха стигнали до края на платото.

Ревът на падащата от огромна височина вода бе невероятен. Той заглушаваше всички други звуци. Ван Люън трябваше да извика, за да го чуят.

Насам! — Сержантът се затича наляво.

Скалната пътека беше влажна и хлъзгава, ала Рейс и другите бързо се придвижиха зад водопада.

Ван Люън първи стъпи на здрава земя и спря на калния речен бряг.

Мамка му — изпъшка той.

— Какво има? — попита Рейс. Той застана до него и погледна към реката.

И видя малката моторна лодка на Хайнрих Анистазе, която се отдалечаваше от тях.

— За какво говориш?

После забеляза корабите.

— Мамка му.

Приличаха на истинска армада.

Трябва да бяха поне двадесет. Кораби с всякаква форма и големина.

Пет дълги плоскодънни десантни катера обикаляха около флотилията. Това бяха „Риджид Рейдър“ — лъскави, открити съдове с алуминиев корпус, масово използвани от американските десантни части.

Край някои от по-големите кораби в центъра на армадата плаваха четири военни речни патрулни катера от епохата на Виетнам. Това бяха бързоходни десетметрови бронирани съдове с двадесетмилиметрови картечници и странични торпедни апарати. Обезсмъртени в холивудския филм „Апокалипсис сега“.

Десантните катери обграждаха три големи хеликоптерни понтона. На площадките на два от тях бяха кацнали хеликоптери „Москито“. Вертолетът, който по-рано бе обстрелвал върха на скалната кула, в момента се спускаше към третия.