Храмът на инките

Докато Рейс тичаше, в слушалката му внезапно се разнесоха гласове.

— … ан Люън, докладвайте. Кокрън, Райкарт, Ван Люън, докладвайте…

Беше Наш. Радиостанциите им отново работеха. Нацистите трябва да бяха изключили заглушаващата си система или поне бяха излезли извън обхвата й.

— Полковник, тук Ван Люън — без да спира, отговори сержантът. — Изгубихме Райкарт, Кокрън е ранен. Но нацистите взеха идола. Повтарям. Нацистите взеха идола. С мен е професор Рейс. В момента се приближаваме към селото.

— Изгубили сте идола?!

— Да.

— Върнете го — бе единствената заповед на Наш.

Рейс и Ван Люън стигнаха до западния мост и предпазливо го прекосиха.

Потънало в мъгла, селото пустееше. Не се виждаха нито нацисти, нито рапи.

Непосредствено пред тях бе тъмният силует на преобърнатия БТР. Наляво се издигаха сградите на Вилкафор.

Сержантът се приближи до бронетранспортьора.

— Полковник?…

Отговори му автоматичен огън — от тримата немци, които поставяха хлорните заряди.

Рейс се хвърли наляво, Ван Люън — надясно. Двамата вдигнаха пушките си, ала напразно. Мъглата скриваше всичко.

Уилям се изправи и в този момент видя един нацистки командос да се появява иззад БТР-а.

После някъде зад Рейс отекна изстрел и главата на немеца отскочи назад сред кървави пръски. Уилям зяпна смаяно, когато войникът се строполи на земята.

— Какво става, по дяволите?… — Той се обърна по посока на изстрела.

Внезапно от мъглата точно пред него се появи рапа, оголи зъби и скочи към гърлото му… Бум!

Улучен в главата, големият звяр се плъзна по земята и спря на сантиметри от Рейс.

Какво ставаше, по дяволите?

— Професоре! — разнесе се гласът на Дъги. — Насам! Бързо! Прикривам ви!

Той впери очи и различи покрива на цитаделата. Там се очертаваше силуетът на Дъги Кенеди, притиснал снайперистка пушка към рамото си.

От покрива на огромната каменна крепост се разкриваше цялото село.

През термичния мерник на своята М–82А1А Дъги можеше да вижда всичко долу сякаш е ден: фигурите на Рейс, Ван Люън и двамата останали нацисти от групата за унищожение, трапецовидните, но студени очертания на БТР-а и зловещите четириноги силуети на котките.

Котките.

С изчезването на нацистките войници те вече можеха да се върнат в селото.

И сега търсеха кръв.

Рейс се обърна И видя Ван Люън до преобърнатия бронетранспортьор.

Бягайте оттам, професоре! — извика сержантът. — Дъги ще ви прикрива! Аз трябва да върна тази машина в нормално положение!

Нямаше нужда да му повтарят. Уилям незабавно се затича към цитаделата. В този момент обаче чу бързо шляпане на стъпки в сивата мъгла зад себе си.

Приближаваше се.

Настигаше го.

И изведнъж… Бум! Туп! Пляс!

Поредният изстрел на Кенеди, последван от глухото забиване на куршума в тялото на един от нацистите, който веднага се строполи в калта.

Рейс не можеше да повярва.

Все едно се луташе из лабиринт, пазен от ангел-хранител. Можеше само да продължава да тича напред, докато Дъги се справяше с опасностите наоколо — опасности, които самият той не виждаше.

Разнесоха се нови стъпки, този път по-тежки. Стъпки на четириного създание.

Бум.

Туп.

Пляс.

Дъги изруга.

Патроните му бяха свършили. Той се наведе и бясно започна да презарежда.

Ван Люън се намираше от долната страна на преобърнатия БТР и дърпаше с всички сили, като ясно съзнаваше, че в мъглата зад него е пълно с рапи.

— Преместете се по-нависоко! — каза на Наш и другите в бронетранспортьора той. — Трябва да го обърнем!

Те незабавно се подчиниха и БТР-ът започна да се накланя.

Ван Люън бързо отскочи назад и осемколесната машина застана на гумите си. Сержантът се втурна към страничната врата.

Рейс все още тичаше, когато внезапно видя цитаделата.

Чу изщракване от сваляне на предпазител и замръзна. После бавно се обърна. Последният нацистки командос стоеше зад него и се целеше право в главата му.

Уилям зачака вече познатия звук на снайперистката пушка на Дъги. Ала наоколо цареше тишина.

Защо Кенеди не стреляше?

Изведнъж се разнесе могъщ рев и на Рейс му се стори, че е някоя от котките.

Но не бе котка.

Беше рев на двигател.

От мъглата ненадейно изскочи БТР-ът и блъсна нациста отзад.

Немецът падна, смазан под тежестта на бронетранспортьора и дори Уилям трябваше да отскочи настрани. Бронираната машина мина с тътен покрай него и спря пред крепостта — така, че лявата странична врата да е точно пред входа.

Миг по-късно люкът се отвори и Ван Люън надникна навън.

— Хей, професоре, идвате ли?

Рейс се хвърли с главата напред и едва се бе озовал вътре, когато сержантът затръшна стоманения люк.

— Те взеха идола — каза Ван Люън, седнал на пода в цитаделата и заобиколен от другите на слабата светлина на фенерчетата.

— Мамка му — изруга Лорън. — Ако заредят Суперновата е тирий, ние сме изгубени…

— Какво ще правим? — попита Йохан Краус.

— Ще си го върнем — безизразно отвърна Наш.

— Как? — рече Трой Коупланд.

— Трябва да тръгнем след тях — каза Ван Люън. — Сега са най-уязвими. Най-слабото място на такива операции е моментът на връщане от целта.

— А къде е базата им?