Храмът на инките

Зад средния понтон се носеше очукан наглед малък хидроплан, който изглеждаше абсолютно не на място на фона на трите свръхмодерни „Москито“.

„Груман“ JRF–5, компактен двумоторен речен хидроплан от годините на Втората световна война.

„Груман“ бе много специфична машина с класически дизайн. Гледана отстрани, носът й приличаше на муцуна на лабрадор — къса и с плосък покрив, но заоблена на ватерлинията. От лявата й страна бе монтирана двуцевна двадесетмилиметрова лека картечница „Катлинг“.

В самия център на нацистката армада имаше огромен бял катамаран.

Командният кораб.

Изглеждаше великолепен, дълъг най-малко четиридесет и пет метра. Двата му масивни корпуса бяха боядисани в снежнобяло, а полегатите прозорци — мастиленочерни. На покрива му се въртяха сонари. На хеликоптерната площадка на кърмата на кораба беше кацнал ослепително бял „Бел Джет Рейнджър“.

Завързана за големия катамаран, във водата се поклащаше най-зловещата наглед моторница, която бе виждал Рейс. И тя беше бяла, също като командния кораб и хеликоптера. Издълженият й корпус завършваше с остър нос. Отстрани бе написано „Скарабей“.

Около тази разнородна флотилия обикаляха шест малки „Джет Рейдър“ — едноместни десантни машини, които приличаха на обикновени джетове.

Само че бяха по-дълги от нормалните — може би около два и седемдесет. И по-бързи, по-зловещи. Имаха носове, напомнящи на куршум, и докато се движеха във водата, само задната им половина докосваше повърхността.

Пред погледите на Рейс и другите зодиакът на Анистазе стигна до командния кораб и известният нацистки полеви командир се качи на борда му. Огромният бял катамаран незабавно потегли, последван от цялата флотилия.

— Тръгват! — извика Дъги.

— Натам! — Ван Люън посочи към три изоставени джета на речния бряг, недалеч от водопада — несъмнено принадлежали на групата за унищожение.

— Хайде — каза сержантът.

Шестимата се затичаха към брега.

Водата под тях кипеше.

Трите откраднати джета вдигаха бели пръски след себе си, докато се носеха след нацистката армада.

Рейс седеше пред Ван Люън и караше. Сержантът го бе прегърнал през кръста, а в другата си ръка държеше автоматичната си пушка, готов да открие огън.

Дъги Кенеди и немският командос Молке бяха от дясната им страна, а Рене и Шрьодер — от лявата.

Нацистките кораби се движеха на около триста метра пред тях и бързо напредваха по широката кафява река — истинска бойна група с големия команден катамаран в центъра, заобиколен от многобройни катери.

Трите хеликоптерни понтона плаваха накрая, а малките джетове се провираха между по-големите съдове — бяха като мухи около купчина боклук.

Вятърът и водните пръски шибаха лицето на Рейс. С периферното си зрение забелязваше дърветата по речния бряг, които летяха покрай него като зелена мъгла. После видя странния дънер във водата.

„Не се блъскай в дънерите, Уил. Не се блъскай в дънерите…“

И тогава разбра.

Това не бяха дънери.

А каймани.

„Не се блъскай в кайманите, Уил. Не се блъскай в кайманите…“

— Ван Люън! — надвика рева на вятъра той. — Какъв е планът?

— Спокойно! Превземаме командния кораб, връщаме си идола, после чакаме нашите хеликоптери!

— Превземаме командния кораб…

— Щом го превземем, можем да го задържим.

— Както кажеш! — отвърна Рейс.

Нацистката армада изчезна зад един завой на реката. От въздуха Алто Пурус приличаше на виеща се змия, безкрайна поредица от извивки.

— Добре, слушайте — каза по микрофона си Ван Люън. — Виждате ли ония дървета напред? Отиваме там.

Рейс забеляза, че бреговете на завоя, зад който току-що се бяха скрили немските кораби, са гъсто обрасли с дървета. Когато се вгледа по-внимателно обаче, откри нещо странно — в основата им нямаше пръст. Дънерите им сякаш се издигаха от самата вода.

После се сети. Сега бе дъждовният сезон и реките в долината на Амазонка бяха придошли. Земята, върху която растяха тези дървета, беше потопена.

Което означаваше, че малките съдове като техния могат да пресекат напряко през дърветата.

Джетът на Дъги се стрелна напред, последван от Рейс и Рене.

Трите съда навлязоха в лабиринта от гъсти тъмни дънери — лъкатушеха между тях и леко се плъзгаха по вълните, едва докосвайки с дългите си плоски корпуси речната повърхност. Отляво се виждаха нацистките кораби, които плаваха по течението на реката.

Уилям отчаяно се опитваше да се съсредоточи. Скоростта, с която се движеха, го ужасяваше.

Носеха се невероятно бързо. Носеха се стремглаво!

Дървесните дънери летяха покрай тях. Носът на джета се издигаше във въздуха. Внезапно Рейс видя, че Дъги и Молке се навеждат без очевидна причина. После разбра защо и извика:

— Ван Люън! Наведи се!

Двамата се снишиха точно в момента, в който над главите им изсвистя ниско надвиснал клон.

— Благодаря! — отвърна сержантът.

— Няма проблем!

След секунди Рейс зърна светлина сред гъсталаците. Тежка, сива привечерна светлина.

— Добре, слушайте — каза Ван Люън. — Подреждаме се във формата на връх на стрела. Дъги и Молке са първи. Шрьодер и Бекер — отляво. Ние с професор Рейс сме отдясно. Готови ли сте?