Храмът на инките

— Трябва да е наблизо — твърдо заяви Рейс и изненада всички с убедеността си, включително и себе си. — Ако се съди по бързината, с която дойдоха.

— И как точно са пристигнали тук, професоре? — скептично попита Коупланд.

— Не съм сигурен, но мисля, че мога да се досетя. Първо, придвижването им не беше засечено от вашата супермодерна сателитна мрежа, значи не са дошли по въздух. Второ, какъв е най-бързият начин група от трийсетина души да мине през джунглата, освен по въздух и пеш?

— По дяволите, защо не се сетихме за това… — промълви Лорън.

— За какво? — раздразнено попита Коупланд.

— За реките.

— Точно така — каза Рейс. — Дошли са по вода. Което означава, че оперативната им база не може да е много дале… — Той замълча.

— Къде е тогава? — рече Наш. — Къде е оперативната им база?

Ала Уилям не го слушаше. В главата му току-що бе прещракало нещо.

Оперативна база…

Къде беше чувал тези думи?

— Професор Рейс?

Не, почакай. Всъщност не ги бе чул.

Беше ги прочел.

И тогава се сети.

— Лорън, оная телефонна транскрипция още ли е у вас? От телефонния разговор между между мобифон някъде в Перу и Колония Алемания?

Тя се обърна и затършува из багажа.

— Намерих я. — Лорън му подаде лист хартия и Рейс го погледна.

ГЛАС 1: … перативната база е установена… останалите… ще са… мината…

ГЛАС 2: … за устройството?… готово?…

ГЛАС 1: … на пясъчен часовник на базата на американския модел… два термоядрени детонатора, монтирани над и под вътрешен контейнер от титаниева сплав. Опитите показват, че… устройство… действа. Сега се нуждаем само от тирия.

ГЛАС 2: … безпокои. Грижата за това е поел Анистазе…

ГЛАС 1: Ами съобщението?

ГЛАС 2: … пратено веднага щом вземем идола… до всеки министър председател и президент в Европейския съюз и президента на Съединените щати… откупът ще е сто милиарда щатски долара… иначе ще взривим устройството…

Вниманието му приковаха първите думи:

ГЛАС 1: … перативната база е установена… останалите… ще са… мината…

— Ще са в мината — прочете той. — Мината… Рейс се обърна към Лорън.

— Как се казваше онази изоставена златна мина, която видяхме на идване от хюито? Онази, която беше осветена. И изобщо не изглеждаше изоставена.

— „Мадре де Диос“.

На реката ли е разположена?

— Да, на Алто Пурус. Почти всички открити мини в района на Амазонка са на реки, защото единственият начин за транспортиране на златото са хидропланите и корабите.

— На какво разстояние е оттук?

— Не знам. Сто, сто и десет километра.

Рейс се обърна към Наш.

— Ето къде отиват, полковник. В златната мина „Мадре де Диос“. По реката.

Хайнрих Анистазе крачеше на изток през гъсталака и когато отмести последния клон, пред очите му се разкри възхитителна гледка.

Амазонската джунгла приличаше на зелен килим, който се простираше чак до хоризонта.

Немецът стоеше на върха на отвесна, покрита с растителност скала, която гледаше към джунглата. Непосредствено надясно бе величественият шестдесетметров водопад, който се изливаше над платото и черпеше водите си от гъмжащата с каймани река, течаща край Вилкафор.

Анистазе не обърна внимание на водопада.

Интересуваше го онова, което лежеше под него в този разширен участък от реката.

Той се усмихна.

Да…

После с идола под мишница бързо се спусна по въжетата, които висяха по скалата и водеха до реката.

— И как ще хванем тия копелета? — попита Коупланд.

Те имат петнайсет минути преднина и в случай че сте забравили, наоколо дебнат рапи…

— Ако лодките им са където си мисля, има и друг път дотам — отвърна Рейс. — Път, по който ще избегнем рапите.

Уилям застана на колене и започна да мете с ръце пода на цитаделата.

— Какво правите? — попита Наш.

— Търся нещо.

— Какво?

Той внимателно се взираше в пода. Според ръкописа трябваше да е някъде тук. Единственият въпрос бе дали инките са го отбелязали с някакъв символ…

— Ето го — каза Рейс. Под тънкия пласт кал се показа каменна плоча.

В ъгъла й имаше кръг с вписано двойно „V“.

— Помогнете ми.

Ван Люън и Дъги се приближиха, хванаха плочата и я повдигнаха.

Тя бавно се плъзна настрани и под нея се показа мастиленочерна дупка.

— Това е кенко — каза Рейс.

— Какво? — попита Наш.

— Прочетох за него в ръкописа. Това е лабиринт, изкопан в скалата под селото, път за бягство, система от тунели, които водят към водопада в края на платото — ако знаете ключа за лабиринта.

— А вие знаете ли го?

— Да.

— Откъде? — подигравателно рече Трой Коупланд.

— От ръкописа.

— Кой ще отиде? — попита Лорън.