Храмът на инките

Хайнрих Анистазе.

Без да каже нито дума, Анистазе посочи с два пръста към БТР-а.

Десетина от хората му вече бяха притичали покрай бронираната машина, за да се отправят по пътеката към цепнатината и храма.

Сега натам се насочиха още шестима войници, докато останалите дванадесет заеха отбранителни позиции около селото.

Двама мъже останаха настрани да пазят заглушаващото устройство на нацистите.

Големият колкото раница уред се наричаше „импулсен генератор“ и заглушаваше радиосигналите, като излъчваше контролиран електромагнитен импулс — ЕМИ.

Електромагнитните импулси смущаваха всички уреди с процесори — компютри, телевизори, комуникационни системи. Те се наричаха „неконтролирани“ ЕМИ. Като контролираха честотата на импулса обаче и като използваха друга честота за собствените си радиостанции, нацистите можеха да заглушават радиосистемите на врага си.

И в момента правеха тъкмо това.

Когато шестимата нацисти стигнаха при бронетранспортьора, всички люкове и прозорци бяха затворени.

Затаили дъх, Наш, Шрьодер и Рене седяха свити в ъглите.

Щурмоваците не губиха време.

Те приклекнаха под голямата бронирана машина и започнаха да поставят експлозиви.

Рейс тичаше по пътеката.

Мускулите му се напрягаха, сърцето му бясно туптеше.

Стигна до въжения мост. Прекоси го. Продължи по каменното стълбище, което водеше към храма.

Промъкна се през папратовите листа и внезапно се озова на площадката пред портала.

Нямаше никого.

Не се виждаше нито животно, нито човек.

Обгърната в мъгла, вратата зееше отворена. Стъпалата, които се спускаха надолу, тънеха в мрак.

„Не влизай в никакъв случай.

Вътре дебне смърт.“

Рейс вдигна пред себе си пушката, включи монтираното на цевта фенерче и предпазливо се приближи до портала. Застана на прага — заобиколен от ужасните релефи на рапи и надаващи предсмъртни викове хора — и впери очи в тъмнината.

— Ван Люън! — прошепна той. — Ван Люън! Там ли сте?

Никакъв отговор.

Несръчно насочвайки оръжието напред, Рейс заслиза по стъпалата.

И тогава чу отговора.

Бавно, протяжно ръмжене някъде от самата вътрешност на храма.

Той още по-здраво стисна пушката, затаи дъх и продължи надолу.

Десет стъпала и се озова в мрачен каменен проход, които описваше широк завой надясно.

В стената видя малка ниша и насочи лъча на фенерчето си натам.

От нишата се зъбеше скелет.

Задната половина на черепа му бе смачкана навътре, една от ръцете му липсваше и челюстите му бяха разтворени, сякаш в замръзнал ужасен вик. По него висяха останките от стара кожена дреха.

Рейс уплашено отстъпи назад.

И тогава забеляза онова, което висеше на шията му. Трябваше да се наведе напред, за да може да го види по-добре.

Кожена огърлица.

Той докосна тънката каишка и иззад шийните прешлени на скелета проблесна ослепителен зелен смарагд.

Сърцето му се разтуптя. Знаеше какво е това.

Смарагдът на Ренко.

Смарагдът, който му бе дала върховната жрица в Кориканча.

Рейс впери ужасен поглед в скелета.

Ренко.

Той свали смарагда от шията на княза.

За миг си помисли за Ренко — и после изведнъж си спомни нещо, което неотдавна беше казал на Франк Наш.

„Ренко и Сантяго са успели да примамят котките в храма и в същото време са оставили там идола.“

Уилям мъчително преглътна. Дали Ренко беше довел котките в храма?

И ето каква участ го бе сполетяла.

Ето каква участ очакваше героите.

Рейс тържествено постави смарагда на Собствената си шия.

— Пази се, Ренко — каза той.

В този момент силен бял лъч освети лицето му и Уилям се обърна — с разширени очи като животно, попаднало под автомобилни фарове. И се озова пред Кокрън, Ван Люън и Райкарт, които излизаха от мрачната вътрешност на храма.

Райкарт носеше нещо увито в дрипав лилав плат.

Кокрън грубо блъсна настрани пушката на Рейс.

— Я разкарай това нещо, преди да си убил някого.

Текс Райкарт спря пред Уилям и усмихнато повдигна предмета, който носеше.

— Взехме го — каза той.

Райкарт бързо свали плата и Рейс за пръв път го видя.

Идолът.

Духът на народа.

Подобно на каменния тотем от джунглата, Духът на народа изглеждаше безкрайно по-зловещ, отколкото си го представяше.

Беше тридесетина сантиметра висок и приблизително с форма на кутия за обувки. Предната част на правоъгълния — камък обаче бе изсечена като глава на рапа — най-разярената, най-свирепа рапа, която Рейс беше виждал.

Широко разтворената му паст разкриваше остри зъби, готови да разкъсват и убиват.

Ала най-много го порази това, че изображението наистина изглеждаше като живо. Сякаш котката бе затворена в лъскавия черен камък и отчаяно се опитваше да се освободи от него.

Камъкът, замисли се Уилям, загледан в тънките лилави жилки, които се спускаха по муцуната на звяра и му придаваха още по-ужасен вид.

Тирий.

Ако инките бяха знаели какво ще се случи, когато бяха издялали този идол…

Райкарт отново го покри и четиримата забързаха нагоре към портала на храма.

Какво правиш тук, мама му стара — изсумтя Кокрън, когато стигнаха.