Храмът на инките

— Сивият кръг точно над Куско — отвърна Ван Люън, — под който е написано Н-едно, сме ние. Съкращението означава „Наш-едно“, нашата група в селото. Наш-две, три и четири са хеликоптерите, които летят от Панама за Вилкафор. Но изглежда, че им остава още доста път.

— Ами другите сиви квадратчета?

— Р-едно, две и три са хеликоптерите на Романо — каза полковникът.

— Но са далеч на север — обърна се към него Ван Люън.

— Как може толкова много да са се отклонили?

— Изгубили са се — рече Наш. — Тотемите трябва да са ги заблудили.

Рейс отново се запита кой е този Романо, ала само прехапа език и не каза нищо.

— А тези? — Рене посочи към трите квадратчета в океана в крайния ляв ъгъл на екрана.

— Р-едно, две и три са сигнатури на американския флот — каза Ван Люън. — Някъде там трябва да има самолетоносач.

— И нито следа от щурмоваците, така ли? — попита Шрьодер.

— Не — мрачно отвърна Наш.

Часовникът на Рейс показваше пет. Черните буреносни облаци съвсем покриха небето и в късния следобед се спусна необичаен мрак. Като че ли бе нощ.

Наш се обърна към Ван Люън.

— Какво става със сателитните образи?

Трябва да пристигнат след около минута.

— Снимки или в реално време?

— Инфрачервено сканиране в реално време.

— Добре. Така ще получим ясна картина на котките в момента, в който излизат от кратера и се насочват към селото. Готови ли сте?

Ван Люън се изправи. До него Бъз Кокрън и Текс Райкарт вдигнаха пушките си.

— Тъй вярно — отвърна Кокрън и намигна на Рене. — Готови сме за купона.

Рейс потръпна.

Кокрън похотливо и с грубиянска самоувереност зяпаше дребната немкиня. Като че ли оръжието му — снабдено с лазерен мерник, гранатохвъргачка М–203, изстрелваща се кука и фенерче — и бойната му униформа го правеха неотразим.

В този момент Уилям го мразеше.

— Получаваме сателитна картина — съобщи Ван Люън.

На стената на БТР-а оживя втори компютърен екран.

Образът беше черно-бял и зърнист. Отначало Рейс не можеше да различи нищо.

Лявата страна на екрана бе напълно черна. Фонът надясно от нея беше сивкав. Още по-надясно се виждаше нещо, което приличаше на подкова, с квадратчета в средата и голям кръг в края.

В долната част на монитора минаваше широка тъмносива ивица. До нея имаше малък правоъгълен обект. Две бели точки се отдалечаваха от него по посока на големия кръг в края на подковата.

И тогава разбра.

Това бе Вилкафор.

Подковата беше ровът около селото, квадратчетата и кръгът вътре — колибите и цитаделата. Черният участък отляво бе скалното плато с храма, сивият фон — джунглата между платото и селото. А тъмносивата ивица беше самата река.

Малкият правоъгълен обект до реката, досети се Рейс, бе бронетранспортьорът, спрял до западния мост.

Той погледна двете точки на екрана, които бързо се приближаваха към крепостта. После се обърна, надникна през вратата и видя Лорън и Краус да тичат към цитаделата.

О, Господи, помисли си Уилям.

Това беше образ на Вилкафор, излъчван от сателит на стотици километри над земята — в реално време.

Сега.

— Лорън — каза по ларингофона си Наш, — тук всичко е готово. Влязохте ли в крепостта?

— Още малко — разнесе се в слушалките им гласът на Лорън.

Двете бели точки на екрана изчезнаха в кръга на цитаделата.

— Вътре сме. Ще пратите ли Уил?

— Веднага — отвърна полковникът. — Професор Рейс, най-добре да тръгвате за крепостта, преди да стане съвсем тъмно.

— Добре. — Уилям се запъти към вратата.

— Един момент… — внезапно го спря Ван Люън.

Всички се вцепениха.

— Какво става? — попита Наш.

— Имаме си компания.

Сержантът кимна към екрана.

Рейс се обърна.

И ги видя.

Бяха в сивата джунгла наляво от подковата — между селото и платото.

Шестнадесетина.

Приближаваха се.

Шестнадесет зловещи бели точки с дълги опашки се промъкваха през гъсталаците към Вилкафор.

Рапите.

Дебелата стоманена врата на БТР-а се затвори с металически трясък.

— Подранили са — каза полковникът.

— Заради буреносните облаци е — разнесе се от тонколоните гласът на Краус. — Нощните животни нямат часовници, доктор Наш. Те се ръководят само по светлината. Ако е достатъчно тъмно, излизат от бърлогите си…

— Няма значение — прекъсна го Наш. — Важно е, че са навън. — Той се обърна към Рейс. — Съжалявам, професоре. Изглежда ще се наложи да останете с нас. Лорън, затвори цитаделата.

Лорън и Коупланд натиснаха високата метър и осемдесет плоча и я забутаха по изсечения в пода жлеб.

Плочата имаше приблизително правоъгълна форма, но заоблената й основа позволяваше лесно да се плъзга по жлеба. Тъй като беше от вътрешната страна на стената, враговете навън не можеха да я поместят.

Камъкът прилепна на мястото си — макар че Лорън и Коупланд нарочно оставиха малка пролука. Според плана котките трябваше да усетят присъствието им в цитаделата.

В края на краищата те бяха примамката.

Всички в БТР-а напрегнато се взираха в сателитната картина на екрана.

Котките се разделиха на две „групи“. Едната вървеше на запад от платото, другата заобикаляше от север.

По гърба на Рейс пълзяха тръпки, докато гледаше телата им — яркобели петна с дълги опашки, които бавно се свиваха и отпускаха.