Храмът на инките

Може би ме подтикна начинът, по който притискаше към себе си момченцето. Или ужасът, изписан на прекрасното й лице.

Или пък просто прекрасното й лице.

Нямам представа.

Приземих се доста комично в една от калните локви пред цитаделата. В този момент по лицето ми се разплиска кафеникава течност и ме ослепи.

Избърсах калта от челото си.

И видях не по-малко от седем рапи, застанали в тесен полукръг наоколо и впили в мен студените си жълти очи.

Сърцето ми кънтеше в ушите ми. Не знаех какво да правя.

Жената и момчето бяха точно до мен. Пристъпих пред тях и яростно извиках на чудовищата.

— Махайте се! Махайте се!

Извадих стрела от колчана на гърба си и я размахах пред муцуните на котките.

Рапите като че ли не обърнаха внимание на смехотворната ми проява на смелост.

Те се приближаваха.

Трябва да кажа, че ако ми бяха изглеждали грамадни от покрива, отблизо тези дяволски изчадия определено бяха гигантски. Черни, свирепи и силни.

После първият звяр ненадейно замахна с предната си лапа и строши острия връх на стрелата ми. Създанието наведе глава и изръмжа, напрегна се, приготви се за скок и…

Нещо цопна в калната локва от дясната ми страна.

Обърнах се да видя какво е. И се намръщих.

Идолът.

Идолът на Ренко.

Мислите ми запрепускаха. Какво правеше тук идолът на Ренко? Защо го бяха хвърлили в калта в такъв момент?

Вдигнах поглед и видях самия княз, надвесен над покрива. Именно той ми бе хвърлил идола.

И тогава се случи.

Вцепених се.

Никога през живота си не бях чувал такъв звук.

Беше невероятно пронизителен. Той разцепваше въздуха като нож и заглушаваше дори трополенето на дъжда.

Като екот на камбана. Някакво ужасно силно вибриране.

Ммммммммм.

Рапите също го чуха. Онази, която само допреди секунди се готвеше да ме нападне, сега просто стоеше пред нас и зяпаше в тъпа почуда идола, полупотънал в кафявата локва до мен.

В този момент едновременно започнаха да се случват изключително странни неща.

Глутницата котки около нас бавно заотстъпва назад. Зверовете бягаха от идола.

— Алберто — прошепна Ренко. — Движи се съвсем бавно, чуваш ли ме? Съвсем бавно. Вдигни идола и иди до входа. Ще накарам някой да ви пусне вътре.

Подчиних се на заповедта му до последната дума.

Извадих идола от водата и плътно притиснали гърбове до стената на цитаделата, заедно с жената и детето бавно се приближихме към портала.

Рапите от своя страна просто предпазливо ни следваха от разстояние, хипнотизирани от мелодичната песен на мокрия камък.

Ала не ни нападнаха.

Голямата каменна плоча внезапно се плъзна настрани, ние се вмъкнахме в крепостта и когато вратата зад; нас се затвори, аз се строполих на пода, задъхан, подгизнал, разтреперан и крайно удивен, че съм останал жив.

Ренко слезе от покрива да ни посрещне.

— Лена! — познал жената, извика той. — И Мани! — Князът грабна момчето на ръце.

Аз просто лежах изтощен настрани от цялото това щастие.

Срам ме е да го призная, но в момента наистина изпитвах ревност към моя приятел Ренко. Тази смайващо красива жена несъмнено му беше съпруга — както можеше да се очаква от толкова възхитителен човек като княза.

— Чичо Ренко! — възкликна момченцето.

Чичо ли?

— Брат Алберто — приближи се до мен Ренко, — не знам какво възнамеряваше да направиш навън, но моят народ има една поговорка: „Не е толкова важен подаръкът, колкото намерението“. Благодаря ти. Благодаря ти, че спаси сестра ми и нейния син.

— Сестра ти? — ахнах аз и погледнах жената, която свали мокрия си плащ и остана по къса долна туника, прилепнала към тялото й от влагата.

Гледката ме накара да преглътна.

Тя беше по-красива, отколкото отначало ми се струваше — ако това изобщо бе възможно. Двадесетина годишна, с меки кафяви очи, гладка матова кожа и чуплива тъмна коса. Имаше дълги стройни крака, пищната й гръд прозираше през мократа туника и за свой срам аз виждах щръкналите й зърна.

Ренко я наметна със сухо одеяло и тя ми се усмихна. Усетих, че коленете ми омекват.

— Брат Алберто Сантяго — официално каза князът. — Позволи ми да ти представя сестра си Лена, първа княгиня на империята на инките.

Лена пристъпи напред и пое ръцете ми в своите.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб — усмихнато рече тя. — И ти благодаря за смелата ти постъпка.

— А, това… не беше нищо — изчервих се аз.

— Благодаря ти също, че си спасил брат ми от затвора.

Забелязала изненадата ми, Лена прибави:

— О, уверявам те, храбрецо мой, вестта за благородното ти дело се е разпространила в цялата империя.

Скромно наведох глава. Харесваше ми, че ме наричаше „храбрецо мой“.

В този момент ми хрумна нещо и аз се обърнах към Ренко.

— Кажи ми откъде знаеше, че идолът ще въздейства така на рапите?

Князът ме погледна с дяволита усмивка.

— Всъщност не знаех.

— Какво! — извиках аз.

Ренко се засмя.

— Алберто, не аз скочих от напълно безопасния покрив, за да спася жена и дете, които дори не познавам!

Той ме прегърна през раменете.