Храмът на инките

Ако някога се наложи да избягаш от това село, влез в кенко и тръгни по третия тунел отдясно. После завивай ту наляво, ту надясно във всеки следващ проход, който видиш, но първо завий наляво. Лабиринтът ще те отведе до водопада при джунглата. Тайната на кенко е проста, само трябва да знаеш откъде да започнеш. Повярвай ми, млади златоядецо, и използвай моите дарове. Те могат да ти спасят живота.

Освежен от дрямката, аз отново се качих на покрива на цитаделата.

Там заварих Ренко, който продължаваше да бди. Трябва да беше крайно изтощен, но с нищо не издаваше слабостта си. Просто напрегнато се взираше в главната улица, без да обръща внимание на дъжда. Аз безмълвно застанах до него и проследих погледа му.

Освен дъждовните капки нищо не помръдваше.

Не се чуваше нито звук.

Ренко заговори, без да се обръща към мен.

— Вилкафор казва, че е отворил храма през деня. После пратил петима от най-добрите си воини да търсят съкровището на Солон. Те не се завърнали. Рапите се появили едва по залез слънце.

Сега пак ли са навън? — плахо попитах аз.

— Не. Поне аз не съм ги видял.

Погледнах Ренко. Очите му бяха зачервени и под тях висяха издути торбички.

— Приятелю мой — внимателно казах аз, — трябва да поспиш. Трябва да пестиш силите си, особено ако моите съотечественици открият това село. Поспи сега, аз ще остана на пост и ще те събудя, ако забележа нещо.

Той бавно кимна.

— Както обикновено си прав, Алберто. Благодаря ти.

С тези думи той слезе долу и аз останах сам на покрива на цитаделата.

В селото под мен не помръдваше нищо.

Случи се след около час.

Бях се загледал във вълничките на реката, които хвърляха сребристи отблясъци под лунната светлина, когато внезапно видях малък сал. Отгоре му стояха три фигури, три тъмни сенки в нощта.

Кръвта ми изстина.

Хората на Ернандо…

Тъкмо се канех да изтичам при Ренко и салът спря на дървения кей на селото. Пътниците му слязоха. Тогава успях да ги разгледам по-добре.

Раменете ми се отпуснаха от облекчение.

Не бяха конквистадори.

Бяха инки.

Мъж в традиционното облекло на воин и жена с малко дете, покрити с плащове с качулки срещу дъжда.

Тримата бавно тръгнаха по главната улица, смаяно озъртайки се към проснатите наоколо трупове.

И тогава ги видях.

Отначало си помислих, че е сянка на клатещ се клон, падаща върху една от колибите от двете страни на улицата. Ала после тя се плъзна по стената и мястото й зае втора сянка.

Видях тъмния силует на голяма котка — видях черната котешка глава, извития нагоре нос, острите върхове на ушите. Видях разтворената й в безшумно очакване на плячката уста.

Не можех да повярвам на очите си. Този звяр беше огромен…

Изведнъж животното изчезна и остана само стената на колибата, гола и огряна от лунните лъчи.

Тримата инки бяха на двадесетина крачки от цитаделата.

— Насам! — високо им прошепнах на кечуа. — Елате бързо! Бързо!

Отначало като че ли не разбраха какво им казвам.

И тогава първият звяр бавно излезе на улицата зад тях.

— Бягайте! — извиках аз. — Те са зад вас!

Мъжът се обърна и видя гигантската котка.

Втурнах се към отворената врата, която водеше към долния етаж.

— Ренко! Отворете портала! Навън има хора!

Побързах да се върна на ръба на покрива и стигнах тъкмо навреме, за да видя, че жената вече е до самата цитадела. Тя носеше детето на ръце. След секунди мъжът бе до нея.

Двете котки се приближаваха.

Долу не се чуваше никой да отваря вратата.

Жената ме погледна с уплашени очи — и за миг красотата й ме хипнотизира. Никога не бях срещал такава хубавица…

Светкавично взех решение.

Смъкнах плаща си и спуснах единия му край през ръба.

— Дръжте се за плаща ми! — извиках аз. — Ще ви изтегля!

Мъжът го хвана и го подаде на жената.

— Хайде!

Задърпах с всички сили.

Тя едва се беше отделила от земята, когато видях, че една от котките се хвърля върху воина долу. Тялото му се блъсна във външната стена на цитаделата. Той закрещя, когато звярът започна да го яде жив.

Напрегнах се да изтегля жената и детето при себе си.

Те стигнаха до ръба на покрива. Жената се хвана за един от каменните бойници и в същото време се опита да ми подаде детето. Момченцето ме гледаше с големите си уплашени кафяви очи.

Трябваше едновременно да държа три неща — жената, детето и плаща си. Междувременно на главната улица се бяха появили още няколко котки.

В този миг един от огромните зверове под нас скочи от калта към висящите стъпала на жената. Ала тя реагира бързо, вдигна крака в последния момент и зъбите на чудовището захапаха само въздуха.

— Помогни ми!

— Ще те спася — брулен от силния дъжд, отвърнах аз.

Котката отново скочи, заби дългите си нокти в края на наметалото й и за свой абсолютен ужас видях, че то се опъва под тежестта й.

— Не! — извика жената, когато усети, че животното я тегли надолу.

— О, Господи — ахнах аз.

Звярът рязко дръпна плаща и жената се вкопчи в мократа ми ръка. Ала напразно. Огромната котка бе прекалено тежка, прекалено силна.

Последен вик. Пръстите на жената се изплъзнаха от дланта ми и с детето на ръце тя се скри от погледа ми.

И тогава направих невероятното.

Хвърлих се долу след нея.

И до ден днешен не знам защо го сторих.