Храмът на инките

Ето защо преди две луни заповядах да бъде направена нова пътека, която да води дълбоко в планината, надалеч от онези жадни за злато варвари. Но този път ще е особен — щом веднъж се използва, може да бъде унищожен. И заради терена в тези краища, на двайсет дни път оттук няма да има друг вход към планината. Преследвачите ще изгубят седмици в опити да ни настигнат и дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.

— Продължавай — каза Ренко.

— Моите строители избраха съвършеното място за пътеката, извънредно чудноват каньон недалеч оттук. Той е широк, кръгъл и в средата му стърчи огромна скала, която прилича на човешки пръст.

Стените на този каньон бяха подходящи за нашия нов път и аз наредих незабавно да започне работа. Всичко вървеше добре до деня, в който моите строители стигнаха до върха на каньона. Защото в този ден я видяха.

— Какво са видели, чичо?

— Видели някаква сграда, сграда, построена от човек на върха на гигантския скален пръст.

Ренко тревожно хвърли поглед към мен.

— Веднага заповядах да направят въжен мост и после, придружен от строителите, разгледах сградата на върха.

Князът мълчаливо слушаше.

— Тя не е построена от инки. Прилича на някаква религиозна постройка, храм или светилище, подобно на много други, които често се срещат наоколо. Храмове, издигнати от загадъчна империя, обитавала тези земи много години преди нас.

Но в този храм имаше нещо изключително странно. Входът му беше затворен с голям камък. И на камъка бяха изсечени образи и знаци, които даже нашите най-свети мъже не успяха да разчетат.

— Какво стана после, чичо?

Вилкафор сведе очи.

— Някой предположи, че това е легендарният Храм на Солон. В такъв случай вътре щяхме да намерим огромно съкровище от смарагди и нефрит.

— И ти какво направи, чичо? — сериозно попита Ренко.

— Заповядах да отворят храма — без да вдига глава, отвърна старейшината. — И пуснах навън зло, каквото никога не бях виждал. Пуснах навън рапа.

Настана нощ и двамата с Ренко се качихме на покрива на цитаделата, за да видим животното, което наричат рапа.

Както обикновено, Басарио се оттегли в един тъмен ъгъл на голямата каменна крепост и седна с гръб към стаята.

От покрива аз плъзнах поглед към селото.

Трябва да отбележа, че след пътуването ни през джунглата вече бях свикнал със звуците на нощната гора. С крякането на жабите, жуженето на насекомите, шумоленето на високите клони, по които скачаха маймуни.

Ала тук не се чуваха такива звуци.

В гората около Вилкафор цареше пълна тишина.

Нямаше никакви шумове. Нищо не помръдваше.

Погледнах надолу към труповете на убитите по главната улица.

— Какво се е случило тук? — тихо попитах Ренко.

Той дълго мълча и накрая каза:

— На свобода е пуснато страшно зло, приятелю мой. Страшно зло.

— Какво искаше да каже чичо ти с това, че може да са открили Храма на Солон? Кой е този Солон?

И Ренко отговори:

— В продължение на хиляди години по тези земи са съществували много велики империи. Не знаем много за тях, само онова, което сме научили от сградите им и от легендите на местните племена.

Едно от племената в този район разказва за странна империя на хора, които се наричали Моксе или Моче. Те били блестящи строители и според туземците боготворели рапа. Някои твърдят, че дори били опитомили рапа, но това е спорно.

Така или иначе, най-любимата легенда на местните племена е за мъж на име Солон. Според нея той притежавал изключителен ум, бил велик мислител и затова скоро станал главен съветник на императора на Моче.

Когато остарял, императорът го наградил за вярната му служба с баснословни богатства и заповядал да построят храм в негова чест. Владетелят му позволил сам да избере мястото и формата на храма.

Ренко впери очи в мрака.

— Казват, че Солон поискал да построят храма му на тайно място, за да скрие вътре всичките си богатства. После наредил на най-ловките императорски ловци да хванат глутница рапи и да ги затворят при съкровището.

— Затворил е глутница рапи в храма, така ли? — смаях се аз.

— Да. Но за да разбереш защо го е сторил, трябва да знаеш какво е искал да постигне Солон. Искал неговият храм да е изпитание за човешкото поведение.

Той знаел, че вестта за богатствата в храма бързо ще се разпространи. Знаел, че алчността ще накара мнозина да потърсят съкровището.

И затова направил своя храм изпитание. Изпитание за избора между баснословно богатство и сигурна смърт. Изпитание, целящо да провери дали човек е способен да контролира грешната си алчност.

Ренко ме погледна.

— Човекът, който победи алчността си и не отвори храма, остава жив. Онзи, който се поддаде на изкушението и влезе вътре да търси съкровището, ще бъде убит от рапите.

— Храмът, за който ни разказа Вилкафор — попитах аз, — онзи на върха на гигантския каменен пръст, според теб наистина ли е храмът на Солон?

Князът въздъхна.

— Ако е той, сърцето ми се изпълва със скръб.

— Защо?

— Защото това означава, че сме изминали дълъг път, само за да умрем.

Известно време с Ренко останахме на покрива на цитаделата, загледани в дъжда.

Изтече час.

От гората не се появяваше нищо.

Още един час. Пак нищо.