Храмът на инките

В резултат бяха произведени само четиристотин такива оръжия. Колкото и да е странно обаче, ревизията в компанията по време на поглъщането й от британската „Роял Орднънс“ установи наличието едва на десет автомата от тази първа партида.

Другите триста и деветдесет просто бяха изчезнали.

„Струва ми се, че току-що ги открихме“ — помисли си Рейс, докато гледаше как рапите бягат от ужасяващата канонада.

— Това са щурмоваците — каза Шрьодер.

Двама щурмоваци обсипваха селото с опустошителен огън.

Паднаха още две котки.

Другите от глутницата се скриха в джунглата наоколо и скоро на главната улица останаха само тежко въоръжените войници.

— По дяволите, как са успели да се промъкнат, без да да ги засече сателитът? — попита Наш.

— И защо котките не ги нападат? — прибави Рейс.

Досега рапите безмилостно се бяха нахвърляли на всяко човешко същество, ала кой знае защо нито бяха усетили, нито бяха атакували немците.

В този момент през прозорците на бронетранспортьора проникна характерната миризма на амоняк. На урина. Маймунска урина. Нацистите също бяха чели ръкописа.

Внезапно по аудиоуредбата се разнесе гласът на Ван Люън.

Стигнахме до въжения мост.

Рейс и Наш се обърнаха едновременно към монитора, който показваше картината от камерите на тримата войници в кратера.

Ван Люън вече тичаше по висящия мост към храма.

— Кокрън! Ван Люън! Побързайте! — нареди по микрофона Наш. — В селото има враж…

В този момент от тонколоните запищя пронизителен звук и радиостанцията замлъкна.

— Имат електронни заглушители — каза Шрьодер.

— Какво? — попита Рейс.

Заглушават ни.

Какво ще правим? — рече Рене.

Трябва да съобщим на Ван Люън, Райкарт и Кокрън да не се връщат тук — отвърна Наш. — Да вземат идола и да го отнесат колкото може по-надалеч. После да влязат във връзка с хеликоптерите и да уговорят среща някъде в планината.

— Само че как, щом щурмоваците ни заглушават? — попита Рейс.

— Налага се някой от нас да отиде при храма и да им каже.

Последва кратко мълчание.

— Аз ще отида — накрая наруши тишината Шрьодер.

Чудесна идея, помисли си Рейс. След зелените барети немският агент бе в най-добра форма.

— Не — решително отсече Наш. — Вие имате опит с огнестрелно оръжие. Трябвате ни тук, освен това познавате нацистите по-добре от нас.

Оставаха полковникът, Рене и… Рейс.

О, божичко, мислено изпъшка Уилям.

После каза:

— Аз ще отида.

— Но… — понечи да възрази Шрьодер.

— Навремето бях най-бърз в студентския бейзболен отбор. Ще успея.

— Ами рапите? — попита Рене.

— Ще успея.

— Добре тогава, отива Рейс — реши Наш и се приближи до задния люк на БТР-а. — Вземете. — Той подаде на Уилям автоматична пушка М–16 с всички екстри. — Това може да ви помогне да не станете храна на котките. А сега вървете. Вървете!

Рейс пристъпи към люка, бавно си пое дъх и хвърли последен поглед към полковника, Шрьодер и Рене.

После изпусна въздуха, подаде глава навън…

… и се озова в друг свят.

Навсякъде кънтеше автоматична стрелба, куршумите се врязваха в листака, разцепваха на трески дънерите. Тук се чуваше много по-силно, всичко изглеждаше много по-реално. И по-смъртоносно.

Сърцето му се разтуптя и отекна в ушите му.

„Какво правя тук с тая пушка в ръце, по дяволите?

Правиш се на герой, ето какво, тъпако!“

Той отново дълбоко си Пое дъх.

Добре…

Рейс изскочи от бронетранспортьора, пресече западния мост и се затича по крайречната пътека. Наоколо се стелеше гъста сива мъгла. Възлестите клони на дърветата стърчаха от двете му страни като кинжали.

Пушката тежеше в ръката му и той неловко я притискаше към гърдите си. Стъпките му вдигаха пръски вода.

Внезапно от мъглата надясно се появи гигантска котка, изправи се в целия си ръст пред него и…

Бум!

Главата й се пръсна и тя се строполи като камък. Краката й диво подритваха в калта.

Без да забавя ход, Рейс прескочи животното и обърна глава. Видя Шрьодер, застанал на отворения люк на БТР-а и притиснал към рамото си М–16.

Продължи да тича.

След минута от мъглата изплува цепнатината в платото. И в този момент зад него се разнесоха викове на немски.

— Achtung!16

— Schnell! Schnell!17

Изведнъж някъде зад себе си чу гласа на Наш.

— Бързо, Рейс! Зад вас са! Насочват се към храма!

Уилям се вмъкна в цепнатината.

Влажните каменни стени се понесоха от двете му страни.

И внезапно се озова в огромния кратер, в средата на който се издигаше високата колкото небостъргач скална кула. Основата й беше обвита в призрачна сивкава мъгла.

Без да губи нито миг, той се затича по извитата пътека.

Рене Бекер плахо надзърташе през тесните прозорци на бронетранспортьора.

В селото имаше тридесетина нацисти. Всички носеха супермодерни бойни униформи — керамични бронирани жилетки, леки тактически каски и, разбира се, черни маски. И се движеха решително като отлично обучена десантна група.

Един от тях застана в средата на главната улица и си свали каската. После смъкна черната си маска и се огледа наоколо.

Очите на Рене се разшириха.

Макар че хиляди пъти бе виждала снимката му, когато го зърна от плът и кръв, кожата й настръхна.

Тя веднага позна сресаната напред коса и тесните като цепки очи; И лявата длан с липсващ безименен пръст.