Клуб „Кемъл“

Стана, нави молитвеното си килимче и го остави в ъгъла. За разлика от Джамила той се молеше само два пъти на ден — сутрин и вечер. Неохотно спазваше ограниченията на Рамадана, вероятно защото години наред коремът му бе стоял празен — със или без религиозно въздържание. Позволяваше си по някоя цигара и чашка алкохол и никога не събра достатъчно пари, за да стигне до Мека. Но се смяташе за добър мюсюлманин, защото винаги се беше трудил, беше помагал на нуждаещите се, не беше мамил и лъгал. Но беше убивал. Беше убивал в името на своя Бог, в защита на исляма и житейските си принципи. Беше работил упорито, за да не се наложи и децата му да водят битки, нито пък да се самовзривяват. Но децата му бяха мъртви. Сега Аднан имаше само една, последна задача, която беше длъжен да изпълни безпогрешно.

Затвори очи и тръгна да обикаля апартамента, отброявайки крачките. Представи си, че прави четиринайсет крачки по болничния коридор, завива надясно, отваря вратата и слиза осем стъпала, до първата площадка. После още осем до втората, завой по късия коридор, поява на задния изход… След което започна отначало. И още веднъж, и още веднъж.

След като приключи с тренировката, Аднан облече палтото си и излезе. Велосипедът бързо го отведе до центъра на Бренан. Там слезе, заключи го с верига за парапета на паркинга и продължи пеша. Скоро стигна до Мърси Хоспитал — все още официалното му работно място. Очите му бавно се насочиха към жилищната сграда насреща, в която двамата афганистанци със сигурност продължаваха да проверяват оръжията си. Те бяха методични и отговорни до фанатизъм мъже, каквито трябваше да бъдат всички снайперисти.

Продължи надолу по улицата, зави на два пъти и стигна до алеята пред автосервиза. Почука на вратата, но никой не му отвори. Подвикна тихо на фарси и едва тогава в коридора се разнесоха тихи стъпки.

— Кой е? — попита също на фарси Ахмед.

— Аднан.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Зает съм.

— Всичко би трябвало да е готово, Ахмед. Проблем ли имаш?

Вратата се отвори и в процепа надникна намръщената физиономия на Ахмед.

— Нямам никакъв проблем! — процеди той, но все пак се отдръпна да го пропусне.

Аднан се настани на столчето до работната маса.

— Помислих си, че няма да е зле да преговорим нещата още веднъж — каза той, докато очите му се плъзгаха по колата, която щеше да играе решаваща роля в предстоящата операция. — Изглежда много добре, справил си се отлично.

— Утре ще видим — мрачно рече Ахмед.

За двайсетина минути обсъдиха предстоящите задачи, след което Ахмед въздъхна и поклати глава.

— Тези неща са ясни, но ме безпокои жената. Коя е тя? Каква подготовка има?

— Не е твоя работа — отряза го Аднан. — След като са я избрали, значи е добра и ще изпълни задачата си.

— Жените ги бива само да раждат деца и да готвят.

— Живееш с миналото, приятелю — погледна го с пренебрежение Аднан. — Утре ще видим кой от двамата е бил прав.

— Ти си прекалено доверчив, особено по отношение на американеца, който ръководи операцията — изръмжа Ахмед.

— Макар и американец, той е смел и знае какво прави — отвърна разпалено Аднан на иранеца.

— Аз ще си свърша моята работа — промърмори след дълга пауза Ахмед.

— Точно така — кимна Аднан и стана да си върви. — А аз ще бъда зад гърба ти, за да съм сигурен, че ще я свършиш.

— Нямам нужда от иракска бавачка! — озъби се Ахмед.

— Утре няма да сме нито иракчани, нито афганистанци, нито иранци — отвърна Аднан. — Ще бъдем мюсюлмани, които изпълняват Божията повеля!

— Не поставяй под съмнение вярата ми! — заплашително изръмжа Ахмед.

— Нищо не поставям под съмнение. Единствено Бог има право да съди душите на вярващите. — Аднан спря на прага и се обърна. — Ще се видим утре, Ахмед.

— Ще се видим в рая — мрачно го поправи иранецът.

51

В един часа следобед „Еърфорс–1“ се приземи на международното летище край Питсбърг. Въздушният трафик в района беше отклонен, както щеше да стане и при излитането на президентския самолет. Дългата автомобилна процесия чакаше на пистата и щеше да потегли в мига, в който държавният глава се настани в „Звяра“. А всеки член на делегацията, който по някакви причини закъснееше да заеме мястото си, просто преставаше да бъде част от нея.

Пътят, по който щеше да мине кортежът, отдавна беше отцепен от Сикрет Сървис. Изнервени от висенето в колите си, хората се вторачиха в президентската лимузина и придружаващите я двайсет и шест автомобила. Джеймс Бренан пътуваше в компанията на съпругата си, шефката на кабинета на Белия дом, губернаторът на Пенсилвания и Картър Грей.

На площада вече чакаше десетхилядна тълпа, която развяваше знаменца и издигаше плакати в подкрепа на Бренан и преименуването на града. До загражденията бяха паркирани микробусите на националните медии, пред които нервно се разхождаха безупречно сресани и гримирани репортери редом с по-младите и модерно облечени представители на кабелните телевизии. Всички те имаха задачата да предават на живо събитието. По-младите гласове звучаха доста по-цинично, описвайки процесията.