Клуб „Кемъл“

— Знам, знам. И аз си помислих същото. Но после реших, че ще бъде вълнуващо за тях, дори и да го забравят. А когато пораснат, ще могат да се гордеят, че са били там. Сега ще си взема душ и ще хапнем нещо набързо, преди да тръгнем.

— Да тръгнем?! — зяпна Джамила. — И мен ли искате да вземете?

— Разбира се. Ще ми трябва помощ за количките. А и за тълпата си права, децата като нищо могат да се загубят. Ти ще ги държиш под око.

— Но аз имам много работа тук — глухо се възпротиви Джамила.

— Не ставай глупава. И за теб ще бъде интересно. А може и да имаме шанс да се ръкуваме с президента. Джордж ще се пръсне от завист, въпреки че не харесва Бренан.

След тези думи Лори се обърна и тръгна към втория етаж. Джамила се отпусна на близкия стол, правейки отчаяни усилия да се овладее. Най-голямото момченце я дръпна за полата да иде с него в стаята с играчките. Отначало тя отказа, но после го последва. Включването на душа горе й напомни, че има нужда от време за размисъл.

Остави бебето в кошарката и насочи вниманието си към другите деца. Изчака ги да се заиграят и отиде в банята да се наплиска със студена вода. Душът горе продължаваше да шурти. Мисис Франклин не беше от хората, които се къпеха бързо.

В крайна сметка Джамила разбра, че няма как да се спаси от неочакваната ситуация, и отиде да си вземе чантичката.

— Задава се буря — промърмори на глас тя, сякаш искаше да репетира думите, които предстоеше да каже в мобилния си телефон. Три прости думички, които означаваха край на всичките й проблеми. Кожата й настръхна. Проклетата Лори Франклин! Точно днес ли реши да отдели малко време на децата си?!

Сърцето й почти спря, когато видя съдържанието на чантичката си изсипано на пода. Беше имала глупостта да я остави на един от столовете, вместо да я вдигне на някое по-високо и недостъпно за децата място. Коленичи и започна да рови из личните си вещи. Мобилният телефон! Къде беше проклетият телефон?!

Обърна се и хукна към детската стая. Тими, най-голямото от момчетата, имаше навика да се рови в чантичката й в момента, в който се добереше до нея. Хвана го за раменете и го обърна към себе си, опитвайки се да говори спокойно.

— Къде е телефонът на нана, лошо момче? Пак ли си го взел?

Хлапето кимна и се усмихна, очевидно гордо с постъпката си.

— Нана има нужда от него. Ще ми го покажеш, нали? Оказа се, че Тими изобщо не помни къде го е оставил.

Следван от Джамила, той започна да обикаля из стаите. Времето безмилостно се изнизваше. Настроението на Джамила ставаше все по-мрачно. После душът горе спря и тя погледна часовника си. След няколко минути трябваше да тръгва, щеше да закъснее. Умът й бясно препускаше и скоро откри решението. Ще набере номера си от домашния телефон на Франклин и ще открие апарата по звъненето. Набра цифрите, продължавайки да обикаля из стаите. Но звън не се чуваше отникъде. По всяка вероятност Тими беше натиснал някое копче и телефонът мълчеше. После й хрумна друга идея — да се обади от семейния телефон. Започна да набира, но изведнъж спря. Човекът насреща нямаше да вдигне. Бяха я предупредили, че може да установи връзка само ако името и номерът й се изпишат на екрана му. Изтича към прозореца и надникна навън. Дали нямаше да го види и да му направи знак? Но навън нямаше никой. Беше сама. Съвсем сама.

Над главата й се разнесоха стъпки. Изтича в кухнята и издърпа едно от чекмеджетата. Извади от него дълъг готварски нож и безшумно пое по стълбите. Спря пред вратата на спалнята и тихо почука.

— Да? — долетя отвътре гласът на Лори.

— Госпожо?

— Можеш да влезеш.

Джамила се подчини, като не забрави да заключи вратата след себе си. Увита в хавлия, госпожа Франклин разглеждаше дрехите, пръснати на леглото.

— Трябваше да си оставя повече време за избор — промърмори тя. — Приготви ли момчетата?

— Госпожо?

— Какво има?

— Мисля, че трябва да отидете сама, госпожо. А аз ще остана тук с децата.

— Глупости, Джамила! Отиваме всички! Я кажи какво ти харесва повече — зеленото или синьото?

— Синьото — разсеяно отвърна Джамила.

— И аз така си мислех. Сега остават обувките.

Лори влезе в гардеробната и заоглежда рафтовете с обувки.

— Госпожо, наистина мисля, че трябва да отидете сама — обади се отново Джамила.

Лори се измъкна от гардеробната и раздразнено я изгледа.

— Не мога да те накарам насила, Джамила! — процеди тя. — Но аз и момчетата отиваме! — Тя скръсти ръце пред гърдите си и сърдито добави: — Проблемът ти е, че май не искаш да видиш нашия президент, а?

— Не, не е това…

— Знам, че между Америка и твоята част на света има известно напрежение, но в крайна сметка сама си дошла тук, за да потърсиш добро бъдеще, нали? Много мразя хора, които идват в страната ни, забогатяват, а после започват да тръбят колко сме лоши! Който ни мрази, спокойно може да се върне там, откъдето е дошъл!

— Госпожо, аз не мразя тази страна въпреки злините, които причини на родината ми — отвърна Джамила и веднага разбра, че е допуснала грешка.