Клуб „Кемъл“

— Че какви злини сме причинили на Саудитска Арабия? Моята страна е тази, която харчи купища пари за свободата в Близкия изток. Но какво получаваме в отплата? Болка, страдания и по-високи данъци! — Тя си пое въздух с очевидната цел да се успокои. — Виж какво, Джамила. Не обичам да влизам в подобни спорове. Просто реших, че можем да хапнем и да отидем да се разнообразим. Но ако навалицата е голяма и децата не се чувстват добре, веднага си тръгваме, става ли? А сега иди да приготвиш момчетата, ако обичаш. До двайсетина минути съм долу.

След тези думи Лори се обърна и отново хлътна в гардеробната.

Джамила вдигна кухненския нож и се стегна за това, което беше намислила. Но едва направила една крачка, тя се озова очи в очи с Лори Франклин, която беше излязла от гардеробната и я гледаше с увиснала от изненада челюст.

— Джамила? — прошепна тя и с ужас се вторачи в ножа.

Изражението на икономката й каза достатъчно. Обърна се и понечи да се затвори в гардеробната, но не успя. — О, боже! — простена тя, когато Джамила я сграбчи за косата и опря острието в гърлото й. Стенанието бързо се превърна в истерични хлипове. — Защо го правиш? — изписка Лори. — Искаш да нараниш децата ми, нали? Само посмей да ги докоснеш!

— Не искам да ги нараня, кълна се!

— Тогава защо го правиш?

— Няма да ходиш на митинга! — отсече Джамила. — Лягай на пода! Веднага или няма да видиш как растат децата ти! — Упражни лек натиск и острието на ножа потъна в кожата на жертвата.

Разтърсена от тръпки на ужас, Лори Франклин се просна по корем.

— Да не си посмяла да пипнеш децата ми! — изкрещя тя.

Джамила изтръгна телефонния кабел от стената и здраво завърза ръцете и краката й. После откъсна парче от чаршафа и го натика в устата й.

В същия момент на вратата се почука.

— Мама, нана? — обади се тънкото гласче на Тими зад нея.

Лори Франклин направи опит да извика, но парцалът й пречеше.

— Всичко е наред, Тими — провикна се Джамила. — Върни се при братчетата си, ей сега идвам.

Тя изчака да чуе отдалечаващите се стъпки на детето, след което се извърна към майка му. В ръцете й се появи шишенце. Изля част от съдържанието му на една кърпа и я притисна към носа и устата на американката, която зарита и загърчи тяло, след което бавно се отпусна.

Джамила я замъкна в гардеробната и заключи вратата.

После слезе долу, приготви децата и ги натовари в микробуса. Церемонията беше започнала. Тя прогони всички мисли от главата си и започна да изпълнява това, което беше тренирала толкова дълго време.

Една минута, след като колата й напусна алеята, телефонът в хола зазвъня.

Джордж Франклин изчака няколко последователни сигнала, после затвори и набра мобилния телефон на съпругата си. После опита и телефона на Джамила. Скрито в едно от кухненските чекмеджета, апаратчето светна, но не иззвъня. Тими наистина беше успял да натисне копчето за изключване на звука.

Джордж Франклин прекрати опитите по-скоро ядосан, отколкото разтревожен. Често му се случваше да не може да открие жена си, но Джамила винаги отговаряше. В момента просто му трябваше нещо, което беше забравил у дома. Ако жените продължаваха да не се обаждат, щеше да му се наложи да се разкарва дотам. Прогони тези мисли и насочи вниманието си към книжата, с които беше отрупано бюрото му.

52

Бренан завърши речта си и прие символичния ключ на града, поднесен му от кмета сред бурните овации на събралото се множество. Две минути по-късно, усмихнат и махащ приветствено, президентът слезе от трибуната и моментално бе заобиколен от своите гардове.

Изправен до „Звяра“ на двайсетина метра встрани, Алекс внимателно оглеждаше тълпата, със сигурност най-многолюдната в историята на града.

Президентът се насочи към хората зад преградното въже, до което стоеше един от старшите агенти на Сикрет Сървис.

— Да спазим това, за което се разбрахме, дами и господа — подвикна той. — Ръцете отпред, за да ги виждаме.

Бренан тръгна към мъжете в униформи: инвалиди от редовната армия, двама морски пехотинци, млада жена в параден костюм на флота и неколцина ветерани от Националната гвардия. Започна да се ръкува с тях и да реди благодарствени думи, обсипван от светлините на светкавиците. Наведе се да стисне ръката на мъж в инвалидна количка, плътно заобиколен от гардовете, чиито очи нервно оглеждаха тълпата.

Дойде ред на гвардееца инвалид. Президентът здраво стисна протегнатата му ръка и леко се стресна от влажното докосване на изкуствената материя. Вероятно защото едва след ръкостискането си даде сметка, че това е протеза. Овладя се за секунда, машинално потърка дланите си една в друга, за да изтрие влагата, след което благодари на ветерана за достойната му служба на родината. Бившият гвардеецът отдаде чест на своя главнокомандващ, използвайки лявата си ръка или по-скоро металната кука, която я заместваше. Президентът остана леко озадачен и от тази реакция, но продължи нататък, разменяйки обичайните думи и ръкостискания с хората зад предпазното въже — още един ветеран от Националната гвардия, неколцина възрастни мъже и една старица, която го целуна.