Клуб „Кемъл“

В Израел беше обявена бойна готовност. Правителството там беше наясно, че страната ще бъде първият обект на ислямския контраудар. Близостта на Сирия вещаеше силно радиоактивно замърсяване и това принуди израелският министър-председател да поиска спешен разговор с изпълняващия длъжността президент Хамилтън. Скъпоценните за страната водоизточници на Голанските възвишения не бяха много далеч от зоната на удара. Правителството в Бейрут също се свърза с Вашингтон, тъй като Дамаск не беше далеч и от границите на Ливан. Отговорът на Белия дом беше кратък и лаконичен: „Вземете всички мерки, които смятате за необходими.“

Подобна беше реакцията и на многобройните призиви на световната общественост: всичко е в ръцете на похитителите. Върнеха ли президента Бренан жив и здрав, опасността за сирийците преставаше да съществува.

Изпълняващият длъжността президент Хамилтън се намираше в Овалния кабинет и провеждаше поредното спешно съвещание с министъра на отбраната Декър, висши военни, представители на Съвета за национална сигурност, държавния секретар Мейс и членове на кабинета. Правеше впечатление, че Картър Грей не присъства.

Спонтанното решение за употреба на ядрено оръжие очевидно се отразяваше зле на Хамилтън. Намръщен и с посивяла кожа, той имаше вид на човек с фатално заболяване.

— Разбирам тежкото бреме на отговорността за решението ви, сър — съчувствено каза Декър. — Но искам да ви уверя, че разполагаме с достатъчен капацитет за неговото изпълнение.

— Не се съмнявам, че ще улучите проклетия град, Джо — въздъхна Хамилтън. — Тревожи ме какво ще стане след това.

— Сирия подкрепя терористите от години. Дамаск гъмжи от бивши баасистки лидери, които кроят планове за преврат в Ирак и чакат удобен момент. В много джамии на Дамаск действат центрове за набиране на муджахидини, а въоръжени групировки държат под контрол Сунитския триъгълник на територията на Ирак.

— Вярно е — кимна Хамилтън. — Но какво ще кажеш за радиационното замърсяване?

— Не може да се избегне. Но отчитайки местоположението на Дамаск, смятаме, че то ще бъде ограничено.

— Ограничено значи — промърмори Хамилтън. — Наистина ли си вярваш, Джо?

— Вие взехте правилното решение, господин президент. Не можем да допуснем този акт да остане ненаказан, защото това би било победа за тях. А евентуалната военна окупация ще ни струва скъпо, защото сирийците ще започнат партизанска война срещу нас, също като в Ирак. Но съм убеден, че няма да се стигне до ядрен удар. Те ще разберат, че не блъфираме, и ще освободят президента.

— Дано да си прав — въздъхна Хамилтън, стана и се изправи до прозореца. — Колко време остава?

Декър се извърна към един от съветниците си.

— Шест часа, единайсет минути и трийсет и шест секунди — бързо отвърна офицерът, погледнал екрана на лаптопа пред себе си.

— Някакви нова информация от групировката „Шария“?

— Продължават да твърдят, че не държат президента — отговори държавният секретар Андреа Мейс и се присъедини към шефа си пред прозореца. — Ами ако казват истината, господин президент? — каза тя. — Ако наистина не са го отвлекли? Възможно е някой умишлено да хвърля вината върху Сирия, за да ни принуди да направим стъпката, която вече обявихте.

— Признавам, че паролата за достъп до „Ал Джазира“ може да бъде прихваната въпреки честата й смяна — обади се Декър. — Но човекът, който се е обадил, разполага с подробности по отвличането, които могат да бъдат известни единствено на извършителите. Всяка терористична организация, която е успяла да постигне подобно нещо, ще иска то да стане известно на света. Опитът показва, че нямат навика да прехвърлят отговорността на други сродни организации. Единствената разлика е, че „Шария“ не е очаквала да прибегнем до ядрения коз. Това е причината, поради която отричат всякакво участие в отвличането. Аз обаче съм убеден, че именно тези гадове са го извършили!

— Но ако не са, а ние унищожим Дамаск? — втренчено го погледна Хамилтън, после поклати глава и отново насочи поглед към прекрасната нощна гледка над Вашингтон. От улицата долитаха виковете на хилядите протестиращи хора, събрали се на митинг пред Белия дом.

„Не“ на ядрените ракети!

Това беше най-често скандираният лозунг, който проглушаваше ушите му дори през дебелите стени на Овалния кабинет.