Клуб „Кемъл“

Вместо да потегли за Белия дом и да присъства на безполезното „бдение“ за душите на шест милиона сирийци, Картър Грей предпочете да остане в сградата на НРЦ. На път за кабинета си се отби в контролната зала и се спря пред кабината на Патрик Джонсън, където равнодушно светеше празният компютърен екран. Малка странична намеса, и данните отиват по дяволите. После живи и здрави терористи лягаха в дигиталните си гробове. Седна на стола на Джонсън и се огледа. На бюрото все още стоеше снимката на годеницата му Ан Джефрис. Взе я и започна да я изучава. Приятна жена, която със сигурност ще си намери друг партньор в живота, рече си той. Докато Джонсън, безспорно отличен специалист в своята работа, по характер беше едно мекотело. Едва ли беше сред авторите на цялата схема, която и сега продължаваше да му изглежда невероятна. Човек от висшите етажи на най-голямата разузнавателна организация в страната беше успял да използва група от „умъртвени“ терористи, за да отвлече президента на САЩ.

Грей беше разпоредил пълна проверка на електронните архиви, но човекът, който беше променил досиетата, така и не беше открит. Това не го изненада, тъй като Джонсън беше изключителен специалист, който се занимаваше именно с отстраняването на евентуални грешки в системата. И отлично знаеше как да прикрие следите си. Но кой го бе накарал да го стори? Кой му бе платил купищата пари за имението и скъпите коли? В главата му се въртеше и един друг, далеч по-важен въпрос: Къде всъщност е президентът? Без съмнение някъде наблизо. Дори за секунда не беше повярвал, че е в саудитския град Медина, въпреки че пред Хамилтън беше казал обратното. Никой мюсюлманин не би завел там християнин.

Мислите му се върнаха към деня, в който Джаки Симпсън и колегата й бяха посетили НРЦ. Придружаваха ги двама от неговите хора. Рейнолдс ли беше единият от тях? Не, Райнке. Високият и слабият. А другият — нисък и дебел, се казваше Питърс. Точно така. Хемингуей каза, че двамата са поели разследването на убийството на Джонсън. Вдигна слушалката и поиска да ги открият. Отговорът го изненада — и двамата не се бяха появили на редовното си дежурство. Проведе още един разговор и изненадата му нарасна. А после изведнъж се запита защо досега не си беше задавал този въпрос.

Информираха го, че Том Хемингуей лично е възложил на двамата разследването на убийството на Патрик Джонсън. Знаеше къде е той. Малко след отвличането го изпратиха на секретна мисия в Близкия изток със задачата да открие каквото може. Той лично беше изявил желание да замине. Което означаваше, че връзката е невъзможна. Трябваше да чакат контакт от негова страна. Контакт от негова страна!

Грей положи длан върху биометричния четец на бюрото и компютърът на мъртвеца моментално оживя. Набра една команда и получи светкавичен резултат. Том Хемингуей беше осъществил връзка с компютъра на Патрик Джонсън. Датата беше отбелязана в горната част на екрана. Контактът беше осъществен в деня, в който Хемингуей беше посрещнал Симпсън и Алекс тук, в тази зала. Този факт предизвика огромното му недоумение, тъй като Хемингуей не би трябвало да има достъп нито до компютъра на Джонсън, нито до компютрите на останалите аналитици на базата данни.

Въздъхна и бавно се изправи. През цялото това време истината бе избождала очите му, но той не беше успял да я види. Следващият въпрос, който си зададе, беше най-очевидният: Къде? И почти веднага си отговори.

Отново вдигна телефона. Заповяда да му приготвят хеликоптера и да съберат по спешност неколцина от най-доверените му сътрудници. После скочи от стола и хукна по коридора.

Отговорът, ясен и категоричен, крещеше някъде дълбоко в съзнанието му. А той не го постави под съмнение дори за миг, защото предчувствието никога не го беше лъгало.

64

Качиха се в служебната кола на Алекс и потеглиха на югоизток, към шосе 29. Отпред бяха Алекс и Стоун, а Рубън и Симпсън се настаниха на задната седалка.

Трийсет и пет минути след като напуснаха шосе 29 и поеха по магистрала 211, колата навлезе в градчето Уошингтън, щата Вирджиния. Оттам, следвайки сложните указания на Стоун, те започнаха да изкачват близката планина. Не след дълго всички следи от цивилизацията останаха зад гърба им. Асфалтираният път отстъпи място на чакъл, а след това и на влажна пръст. Трудно им беше да повярват, че се намират на два часа път от столицата.

— Какво представлява тази Планина на смъртта? — обади се от задната седалка Симпсън.

Стоун й хвърли развеселен поглед, но не отговори.

— След онзи завой вдясно отбий от пътя и спри, Алекс — разпореди се той.

— Какъв път, бе? — раздразнено изръмжа Алекс. — Пътят свърши преди повече от трийсет километра! Отидоха ми амортисьорите!

Намираха се дълбоко в планината, заобиколени от гъста и тъмна гора.

Стоун се обърна към Симпсън и отговори на въпроса й.

— Планината на смъртта се използваше като тренировъчен лагер за специални агенти на ЦРУ.

— Добре, но защо я наричате така?