Клуб „Кемъл“

След това се зае да мете алеите, като междувременно помогна на двама посетители да открият гроба, който търсеха. Църковната документация беше загубена отдавна, но Стоун се беше заел да я възстанови и вече втора година правеше опис на погребаните тук. В хода на работата изучи с подробности историята на „Маунт Цион“ и неусетно се превърна в нещо като неофициален екскурзовод за групите туристи, които от време на време се отбиваха тук.

Сбогува се с посетителите и продължи работата си. Размишляваше върху постъпката си, която беше крайно неразумна. Все още усещаше тежестта на ножа в дланта си. Каква глупост, господи!

След известно време реши да се качи на метрото и да потърси Милтън в дома му. Искаше да научи дали е успял да провери регистрационния номер на онази кола. А и да разбере дали е добре. Защото хората, с които си имаха работа, можеха да проследят един пръстов отпечатък не по-трудно от него.

Закрачи по улицата, която щеше да го отведе до близката метростанция В един момент зад гърба му прозвуча клаксон и той се обърна машинално. Беше агент Форд. Колата му плавно спря до тротоара и стъклото се спусна.

— Искаш ли да се повозиш? — попита Алекс, после забеляза отока на лицето му. — Какво ти се е случило, по дяволите?

— Паднах.

— Добре ли си?

— Самочувствието ми е наранено повече от лицето — въздъхна Стоун и се настани до него.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Мисля си за снощния ни разговор — обади се най-сетне Стоун. — Как върви разследването?

— Толкова добре, че ме върнаха обратно в охраната.

— Агент Форд…

— Виж какво, Оливър. Познаваме се достатъчно дълго време, за да зарежеш това „агент Форд“. Казвай ми Алекс.

— Добре, Алекс. Надявам се, че не съм ти докарал неприятности със съветите си.

— Аз съм голямо момче. А ти май излезе прав. За съжаление не успях да направя точна преценка на фактите и сега си плащам.

— Какви факти?

— Страхувам се, че не мога да ти кажа. Между другото, къде отиваш?

Стоун му каза адреса и добави:

— Отивам на гости на едни приятели.

— Дано да са влиятелни. Такива никога не са излишни.

— Аз нямам влиятелни приятели.

— И аз. За разлика от моята нова партньорка — използвам това определение съвсем условно, — която се оказа с голяма връзкарка. Едва днес благоволи да ме информира, че Картър Грей й е кръстник!

— Коя е новата ти партньорка? — погледна го с интерес Стоун.

— Джаки Симпсън.

Стоун се опули.

— Дъщерята на Роджър Симпсън?

— Ти пък откъде знаеш?

— Нали спомена за влиятелни приятели. А аз не познавам по-влиятелен от Роджър Симпсън. Едно време работеше в ЦРУ, но много отдавна.

— Не знаех, но това обяснява интереса му към разузнаването.

Стоун погледна през страничното стъкло и подхвърли:

— На колко години е тази жена?

— Джаки ли? На трийсет и четири-пет.

— И едва сега започва кариера в Сикрет Сървис?

— Преди е работила в полицията на Алабама.

— Що за човек е?

— Как да ти кажа… В момента я смятам за гаднярка. Вероятно защото ме предаде, при това днес сутринта.

— Питах те как изглежда.

— Защо се интересуваш?

— Просто от любопитство.

— Миньонче с черна коса, сини очи и остър език, особено когато е ядосана. Никога не отстъпва и казва каквото мисли.

— Разбирам. Красива ли е?

— Да не си решил да я каниш на среща? — ухили се Алекс.

— Старците винаги проявяват интерес към младите дами — усмихна се в отговор Стоун.

— Хубавичка е — сви рамене Алекс. — Ако се абстрахирам от отношението си.

Трийсет и пет годишна синеока брюнетка с пиперлив език, каза си Стоун.

— Виждал ли си някога Картър Грей?

— Днес го видях — отвърна Алекс.

— Какво ти е мнението?

— Доста е внушителен.

— Той ли е причината за неприятностите ти?

— Реших да се направя на хитър и да дам предсмъртното писмо за анализ на онези двама агенти от НРЦ, така че да имам извинение да си пъхна носа и там, но се оказа, че ме превърнаха в боксова круша. Нещо, което трябваше да предвидя…

Стоун изобщо не чу последните думи. Вниманието му беше привлечено от новината, че НРЦ разполага с писмото на Джонсън. Дали са открили отпечатъците на Милтън по листа?

— Отзивчиви ли бяха агентите на НРЦ, за които спомена? — подхвърли след известна пауза той.

— Не особено. Аз по принцип не обичам шпионите. Всъщност мразя ги и в червата си. Пет пари не давам къде се водят на ведомост — в НРЦ, ЦРУ или военното разузнаване. Защото всичките са еднакви и няма да ти кажат истината, дори от това да зависи животът на майка им.

— Вярно е — съгласи се Стоун. Някъде по средата на пътя помоли Алекс да спре.

— Мога спокойно да те закарам, Оливър — подхвърли агентът. — Директорът ми даде свободен ден, за да осъзная греховете си.

— Имам нужда от малко разходка.

Стоун изчака колата на Алекс да изчезне в трафика, измъкна телефона и набра номера на Милтън. Не му беше особено приятно, че приятелят му Алекс е отстранен от случая, но, от друга страна, изпита облекчение, защото това означаваше, че е извън опасност. Нещо, което не можеше да се каже за членовете на неговата група.

— Ало? — чу гласа на Милтън.

— Къде си?